През спомените на английски иконом от началото на XX век романът ни разказва за любовта на главния герой - господин Стивънс, към професията, за обичта между баща и син, за честта и достойнството. Книгата има толкова японско, колкото и английско звучене. Ишигуро е японец по произход, но живее във Великобритания още от шестгодишен и винаги е писал книгите си на английски. Трудно е да се определи, а и едва ли има нужда, коя националност е повлияла повече на чувствителността на Ишигуро, на етичните му възгледи и особено силно на изказа му. Характерните и за двете островни нации елегантност, достойнство и сдържаност белязват и сюжета, и стила му.

"- Стивънс, добре ли си?

- Да, сър. Чувствам се отлично.

- Приличаш на човек, който плаче."

Това е любимият ми цитат от книгата, който, от една страна, показва как господин Стивънс запазва самообладание в трудни емоционални моменти, за да не ангажира със себе си своя господар, и от друга, колко деликатно подхожда самият господар към иконома си.

Историята е от времето на Първата и Втората световна война. Имението, в което Стивънс работи в продължение на повече от двайсет години, е място за срещи между английската аристокрация, министри и дипломати от Европа и САЩ. На техните "конференции" неофициално се решават политически въпроси, засягащи Великобритания, Германия, Франция и Америка. Икономът разказва за тези срещи и за сериозната организация по посрещането на височайшите особи в имението Дарлингтън Хол за по три-четири дни, тъй като освен с претенциите и настроенията си всеки гост пристига със свой собствен персонал. Но политиката е само фонът, на който се говори за вечни човешки качества и ценности. За това доколко можем да останем лоялни към професията, която сме избрали, към хората, които уважаваме. Поставя въпроси за умението или неумението ни да запазваме и съхраняваме собственото си и чуждо достойнство.

Това, което икономът никога не назовава в книгата, е любовта.Тя остава заобиколена, неусетена. А някой беше казал, че всяко неназовано нещо не съществува. Макар че в книгата има разказана дълбока любовна история, в нея няма бурни страсти, няма силни вълнения, няма драми от несподеленост. Начинът, по който героите изживяват, прикриват или потискат емоциите си ме кара да се замисля дали красотата на езика има предел. До каква степен неговото изящество зависи от красотата на мисълта и чувствата? Задавам си този въпрос, особено когато попадна на писатели като Казуо Ишигуро или Меир Шалев. В книгата на Ишигуро "Остатъкът от деня" думите следват една друга в дълги, елегантни изречения, които се леят тихо, плавно, ненатрапчиво като спокоен и чист поток. Пресъздават емоциите сякаш шепнейки, за да не ни обезпокоят, да запазят и нашия покой и достойнство.

Вечерта, казва един от героите, е най-хубавото време от деня, когато си свършил цялата си работа и ти остава само да вдигнеш крака и да се наслаждаваш на живота. Да, някои хора живеят в очакване на вечерта. Други пък намират смисъла на живота си само в работата, само когато са полезни, само денем, само на младини. Какъв е нашият живот, дали ще живеем за дните или за остатъка от деня, разбира се зависи от собствения ни избор. Но аз лично бих била щастлива, ако успеем и в дните, и във вечерите, да съхраним целостта си, достойнството си и това на хората около нас, да уважаваме правото им на лично пространство и избор, да не се преструваме, да не се отмятаме от позициите си, да признаваме и да приемаме, че да се греши е възможно. И най-вече ще е прекрасно, ако усетим кога да махнем маските на ролите, които сме избрали да играем. Кога да спрем да се преструваме и пред кого, за да не изпуснем честната си, силна и може би истинска любов. Онази, която ще ни прави компания в остатъка на нашите дни.

По този роман има филм, в главната роля е сър Антъни Хопкинс. Не съм го гледала, но съм любопитна да видя дали филмът може да запази силата на думите. Защото истинската стойност на тази книга за мен се състои в начина й на използване на речта много повече, отколкото в разказа за събитията и времето, които описва.

Трябва да признаем и друго достойнство на романа и това е неговият превод на български от Правда Митева.

За този роман Казуо Ишигуро получава престижната литературна награда Букър. Пpeз 1995 г. кpaлицa Елизабет II гo нaгpaждaвa c Opдeнa нa Бpитaнcĸaтa импepия зa ocoбeни зacлyги ĸъм aнглийcĸaтa литepaтypa, a през 1998 г. фpeнcĸoтo пpaвитeлcтвo гo пpaви Kaвaлep нa Opдeнa зa изĸycтвo и литepaтypa.