Преди 12 години се заговори за Ивет Лалова като за най-бързата бяла жена в света – тогава тя постигна 10,77 секунди на 100 м на Олимпийските игри в Атина през 2004 г. По ирония на съдбата пак там година по-късно нелеп инцидент при загрявка й отне не само възможността да тича бърза като вятъра, а и да ходи. Лекарят, който я оперира, за да събере с 37-сантиметров пирон двете части на прекършената й бедрена кост, изрази съмнение, че тя ще може отново да се върне на бързата писта. „... ще проходи, но да тича... Не съм сигурен. Ако има воля, може и да се научи да тича, но ще е бавно, разбирате ли? Бавно. Тичането първо трябва да се случи в главата й, а там аз не мога да поправя нищо!“ – каза тогава проф. Лакис Николау. И обясни, че след такава контузия и операция се измества центърът на тежестта в тялото. Не е можел да знае хирургът, че на крехката българка центърът на тежестта й е в главата. Ако не беше там, Ивет едва ли сега щеше да стои пред мен с цялата си лъчезарна същност като елитен лекоатлет, като победител в най-тежката битка не за метри и секунди, за титли и медали, а за себе си. И да говорим за случилото се с нея не като за драма, а като за нещо, което е трябвало да стане, за да я научи как да бъде и по-силна, и по-добра, и по-щастлива. Да я накара да иска да тича още повече, все повече и много за дълго. И в никакъв, ама в никакъв случай бавно.

С Ивет Лалова пием чай в редакцията на EVA и си говорим за онзи център на тежестта, който всеки от нас трябва да намери в себе си. 

Ивет, виждал ли те е някой тъжна, имам чувството, че и през най-големите изпитания преминаваш усмихната. Винаги ли си щастлива?

Да, защото съм жива и здрава и защото имам възможност дванайсет години след първата корица за ЕVA да снимам още една за вашето списание. Защото всички, които обичам, са живи и здрави. Щастлива съм, защото обичам живота. И преживявам най-щастливата си година!

Опитвам се да не стигам дотам да съм нещастна. Когато нещо започне да ме притеснява, да създава негативност у мен, търся промяна. Винаги се страхувам от това да се депресирам. И бягам. Бягам надалеч от тези състояния. Не зная как го постигам. Не съм чак такъв късметлия и нямам чак толкова розов живот. Просто се опитвам да гледам оптимистично. Някой път ние сами си причиняваме и си построяваме тези клетки, в които сме нещастни.

Една приятелка ми каза, че бяга, когато я налетят лоши мисли или се разбушуват демоните в нея. Ти използваш ли бягането като терапия?

За мен бягането е най-голямото... бягство. От всичко. Кара ме да забравя целия свят. Дали е само професионализъм, или адреналин, необяснимото усещане, което спринтът дава, е също като любовта.

Кога усети, че бягането е твоето призвание?

Когато започнах да преодолявам някакви неща с бягане. Някакви несполуки в любовта като малка, нещо, което ме е натъжавало и правило несигурна. В бягането съм намирала себе си, убежище. Може би това ме е направило толкова успешна. Видяла съм себе си там и съм решила да изградя своя образ чрез бягането.

Винаги избирам да гледам на цялото това като на нещо, през което е трябвало да премина. Изпитание. Всеки преминава, някои през повече, други през по-малко. Беше си урок, който ме накара да преоценя всичко в живота си. Да порасна. Да обичам повече бягането, да го искам повече. Интересно, че колкото повече време минава, толкова по-различно ми изглеждат нещата. И най-вече ролята на хората, които са били до мен тогава. На първо място успехът на всеки зависи от подкрепата на тези около него. Аз тъкмо така преодолях тази травма. Започвайки от треньора ми Константин Миланов, с когото работех тогава и с когото бяхме заедно 13 години на стадиона. Пред очите му се случи инцидентът...

Каза ли ти все пак някой след счупването на бедрена кост, издържаща натиск от тонове, че дотук спира кариерата ти на спортист?

Не. По-скоро имаше леки атаки, когато се опитвах да се върна. Първите опити да стъпя на пистата не бяха толкова успешни, колкото ми се искаше. Бяха на сравнително добро ниво, но далеч от моята цел да се върна не просто като една посредствена атлетка, а да бъда отново в елита. Това беше най-голямата крачка, която трябваше да направя с оперирания си крак.