Съпругата на световноизвестния акробат Георги Кехайов и майка на примата на цирк „Ринглинг“ Деси Кехайова, загинала при трагичен инцидент по време на представление в Минесота, САЩ, разкрива за EVA своята удивителна, щастлива и драматична съдба

Ани Кехайова ме черпи с кафе и домашен сладолед. Дребна, руса, синеока, усмихната и дружелюбна, тя е живо доказателство, че младостта е природен дар и няма нищо общо с годините. Апартаментът й е просторен, но с тежките мебели, изкуствените цветя, големите стенни огледала и многобройните фигури на клоуни, слончета, тигри и всякакви други животни удивително напомня за каравана на циркови артисти. Като караваната дом, в която заедно със съпруга си и двете си дъщери от прочутата фамилия циркови артисти Кехайови Ани е прекарала голяма част от живота си. Съпругът й и голямата й дъщеря са с по два рекорда в Книгата на Гинес (Георги Кехайов – с пирамида от 6 и 7 души, Деси – с 88 и 101 обръча). А Гери, малката й дъщеря, е единствената жена моторист в цирковия Глобус на смъртта.

Ани говори на фона на дигитална рамка, в която периодично се сменят снимки на членовете на семейството й и на фигурки на водни кончета (любимите на починалата й дъщеря Деси), пръснати из целия дом, кацнали на колието, на ушите, на джиесема и айпада й. Смеем се и плачем и имам чувството, че съм попаднала в една приказка без край.
Ани Кехайова за себе си пред EVA.

Израснах в крайния столичен квартал Връбница. Имах трима братя и една сестра, баща ми беше инвалид и от семейството работеше само майка ми – чистеше по хорските къщи, переше престилките на месарите от Халите. Още ми е пред очите как до късно нощем стърже месото и лойта от тях. Толкова бяхме бедни, че си нямах дори ученическа чанта. Мама ми беше ушила една торбичка и в нея си носех учебниците и тетрадките. От малка тренирах спортна гимнастика и играех класически балет. През 1964 година в София се провеждаше спартакиада и моята балетна трупа, в която бях солистка, участваше в тържествения заключителен концерт, показаха го на кинопреглед. Така ме намери Лазар Добрич, който търсел гимнастички за трупата си. (Лазар Добрич, или Дядо Лазо, както са му казвали, е един от най-големите дейци на българското цирково изкуство. През 1905 г. в берлинския цирк „Шуман“ Добрич представя за първи път номера си Трапецът на смъртта с изобретен от него уред, по-късно широко навлязъл в цирковата практика.

До началото на Първата световна война Добрич гастролира из Европа, Азия и Северна Америка със световноизвестни трупи, а след края на войната започва активна циркова дейност и в България – б.а.) Покани ме момче от неговата трупа, което ме видяло на кинопрегледа. Категорично отказах. В онези години беше унизително да играеш в цирк. После обаче размислих. Беше ми любопитно и интересно. Исках да видя какво е. Да опитам нещо ново.

„ЗДРАВЕЙ, ЩЕ ТИ ВИКАМ АНЧОК! Ела да покажеш какво можеш“ – така ме посрещна Дядо Лазо на следващата сутрин. А след като ме видя, отсече: „В понеделник в 11 те чакам на репетиция.“ Така случайно, както стават повечето важни неща, едно изречение преобърна живота ми. Започнах да репетирам с женската акробатична трупа на Лазар Добрич. След месец ми дадоха костюм и ме включиха в представление. После тръгнах с цирка по чужбина. Зарязах училището. Имаше други неща, които поглъщаха вниманието ми. Турнетата, непознатите страни, пълната зала, аплодисментите, фактът, че вече печеля парите си сама, и разбира се, момчетата. Няколко от колегите бързо се завъртяха около мен. И аз бързо направих избора си – Георги Кехайов, и той акробат. Хубав, едър, широкоплещест и представителен. Може би избрах него, защото беше най-настоятелен. А може би защото беше с осем години по-голям от мен и това ми вдъхваше доверие. Каквато и да беше причината, искрите между двама ни прехвърчаха.

ВЕДНЪЖ се срещнахме в дирекцията, където си получавахме заплатите. После пихме кафе на жълтите плочки в сладкарница „България“, едно от модните заведения тогава. Друг път ходихме на кино. Разбира се, представих го на родителите си, времената бяха строги. Харесаха го. Особено майка ми. Скоро след това тя почина от рак и последната й заръка към мен беше да се омъжа за Гошо. След месец обаче моята трупа замина за Румъния, неговата – за Израел. После моята беше седем месеца в Полша... Реших, че това е краят. Но Георги започна да ми пише писма. Всеки ден в продължение на две години. Не се отказа, въпреки че не отговорих на нито едно. Страхувах се, че някъде някой ще чете откровенията ми, преди да стигнат до него... Дълго пазех тези писма в една кутия, подредени по месеци и дни. Изчезнаха някъде, когато се преместихме в новия апартамент.

НА ЕДНА НОВА ГОДИНА се засякохме в София. Отидохме на бал в зала „България“ и малко след 12 часа Гошо ме изпрати пеша до нас. Тогава решихме да се оженим. При друго засичане тук определихме датата на сватбата – 10 февруари 1967 година. Аз бях на 20 години, Гошо – на 28. За да имаме пари за тържеството, той взе назаем от Дядо Лазо 800 лева, като му даде за залог златната гривна, която си беше донесъл от Израел.

СВАТБА НА МАНЕЖА. Ех, колко препятствия имаше покрай тази сватба! Ден преди това, в събота, беше 9 сутринта и всичко беше замръзнало, излязохме с колата да свършим нещо за тържеството. Обаче ни блъсна трамвай и фолксвагенът на Гошо заприлича на хармоника. Ами сега! Колата имаше важна роля в предстоящото събитие. Прибрах се вкъщи едва ли не по чорапи в студа, а Гошо хукна да търси майстори. В три следобед паркира пред нас с чисто нова кола. От аварията нямаше и следа. После на вечерното представление си изкълчих крака, през нощта глезенът ми се поду и сутринта едва се напъхах в новите обувки. Разписахме се и обядвахме с роднините. Истинската сватба беше вечерта с колегите в цирка. След представлението, в което участваха и моята, и неговата трупа, наредихме масите на манежа. Веселихме се до сутринта... За първата брачна нощ Гошо беше запазил стая в хотел „Рила“.
Очаквахме я с трепет, преди това не се бяхме докосвали като мъж и жена. Но се случи така, че го направихме чак следващата неделя, след като се венчахме в църква в Асеновград.