22 септември 2012
Слизам от самолета и за единайсети път стъпвам на индийска земя. След 15 часа полети въздухът на Керала, най-южния щат на Индия, ме замайва с горещия дъх на океан и влажни тропически гори. Виждам името си на табелка в ръцете на усмихнат млад индиец. Потегляме с такси към една от многото аюрведични клиники в Индия, но единствената специализирана за лечение на множествена склероза. Диагнозата, с която аз се боря вече 5 години. Уморена съм. Не от борбата, от пътя. Докато пред очите ми прелитат цветни къщи, гори, каучукови плантации, си спомням как се влюбих в Индия преди 12 години. И мечтаех да се връщам тук отново и отново... Така при мен се изпълни заканата „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!“.

Преди четири години и половина
Смятах, че държа живота си под контрол. Планирах промените в него. Работех здраво, понякога до пълно изтощение. Докато една прекрасна майска утрин всичко рухна. Пратиха ме на ядрено-магнитен резонанс за изследване на хипофизата. Получих папка и покана да обсъдя резултата с доктора. Отворих папката с предчувствието, че нещо не е наред, и се зачетох в непознатите думи. Накрая открих изречението, което промени целия ми живот: „Изпълнени са повече от половината макроморфологични критерии за наличие на МС.“

Ем Ес, Ем Ес, Ем Ес... повтарях наум и се опивах да се сетя какво е това. Скова ме ужас: това е множествена склероза! Докторът започна да ми обяснява нещо, но аз просто гледах как устните му се движат и отказвах да приема, че това е моята история.

След това преживях още много удари. Различни лекари с половин уста признаваха, че медицината е безсилна срещу тази диагноза. Опитвах се сама – почти денонощно в интернет – да разбера как се справят хората с МС, как се лекуват, търсех всяко зрънце информация, за да си съставя план как да се боря. Истинския шок преживях, когато чух пак от лекар, че моята МС прогресира бързо и до две години ще съм на инвалидна количка. Не можех да повярвам. Но никога не допуснах мисълта, че мога да бъда в безпомощно състояние, че няма да се движа.

Имаше и честни лекари. Един от тях ми обясни колко индивидуално протича тази диагноза, че медицината почти нищо не знае нито за причините, нито за лечението, че медикаментите са само за облекчаване на симптомите, колко странични ефекти дават и че ако не вляза в списъка на здравната каса, ще трябва да плащам по 2000 лева на месец за тях. И ей така, между другото, ми каза: „Познавам няколко души с МС, които ходят в Индия. Не знам какво правят там, но се чувстват добре!“

В този момент в „тъмния коридор“ внезапно се отвори врата и през нея влязоха и въздух, и светлина. Поех дълбоко дъх и видях изхода. Видях избора, който трябваше да направя. Индия!

Ще кажете, че решението ми е ирационално и взето в състояние на шок. Не, по-скоро се опитах да анализирам живота си и да видя какъв път искам да следвам – дали на покорен пациент, на когото нищо не обещават и го тъпчат с лекарства, туширайки симптомите, или искам да променя живота си, да стигна до причините и да изгоня болестите от него.

Месец по-късно летях към индийска аюрведична клиника. Знаех много малко за аюрведа, но инстинктивно усещах, че това е моят път. Защото аюрведа не ме разглежда като съвкупност от органи, които може да се атакуват с определени лекарства, а като индивидуалност, в която емоциите, душата и тялото са неразривно свързани.

Аюрведа в превод от санскрит означава наука за живота. След пет години аюрведично лечение мога да тегля чертата: стъпка по стъпка се научавах как да живея истински, пълноценно и с много любов. Как да съхранявам енергията си и да се храня правилно. И как само с хранене мога да променя здравословното си състояние. Как мога да практикувам йога, без да съм йога. Осъзнах колко малко неща в живота са истински важни и че нищо не е на живот и смърт. Сега смятам, че не е нужно съдбата да те постави на колене, за да подредиш приоритетите си. Но пък „занулиш ли таблото“, всичко става възможно.

Само 6 месеца след „присъдата на медицината“ аз вече реорганизирах, преподреждах и изпразвах „килера“. Обърнах живота си на 180 градуса. И не само моя, но и на най-близките ми. На децата ми – най-голямата ми опора в решенията, които вземах.

Пътят на самолечението минава през много промени – външни и вътрешни. Радвам се, че го осъзнах сравнително навреме и имах смелостта да ги правя.

Борбата започна. Първо със страховете, защото те са семенцата, от които покълват много и „неочаквани“ проблеми. Приех диагнозата като приятел и част от мен. Споделих я с всички. Не беше лесно! Притеснявах се да не се появи съжаление. Но сега осъзнавам, че без подкрепата и обичта на децата ми, близките ми, приятелите и колегите нямаше да оцелея в тази борба. Диагнозата ми се превърна в подарък, който съдбата ми даде в точния момент.