Как едно момиче, родено в Разлог в семейството на артилерийски подполковник и икономистка, успя да стане един от най-успешните ни фотомодели в чужбина? Едва ли преди седем години, когато замина за Париж, Божана Татарска е подозирала, че маршрутът Лондон - Милано - Ню Йорк - Токио - Мадрид - Хамбург ще стане за нея всекидневие. Тогава едва ли е предполагала, че ще учи в Сорбоната, ще язди слон в Тайланд, облечена в рокля за 50 000 евро или пък ще се снима в бански на Prada под дъждовното небе на Лондон през февруари. Това лято Божана за първи път, откакто работи навън, успя да си дойде в България за цял месец. Купила си е малко апартаментче в София и ремонтът кипи с пълна сила. Търчи по магазините и се разправя с майсторите. Едва намира време да се видим. За капак ден преди срещата ни се е разболяла, боли я гърлото и едва говори. Част от интервюто вече сме направили по имейла.

 

 

Завърших математическата гимназия в Благоевград с провинциалната мечта бъда студентка в София. Да имам своята мансарда "точно под звездите". В изтъркани джинси, пуловер секънд хенд, кубинки, дълги коси и черен молив под очите на 16 години привлякох вниманието на местна агентка за модели. Тогава не взимах на сериозно тези изяви и ако от време-навреме се качвах на подиума, бе, за да припечеля някой лев. Участието ми в няколко клипа на Нона Йотова и в няколко късометража на Благоевградската телевизия бе нещо странично - различно и опияняващо. Това бяха първите ми трепети под прожекторите и и най-вече възможността да забравя себе си, да бъда някой друг. После дойде конкурсът на "Визаж" през пролетта на 1997, на който станах "Лице на "Визаж". Тази победа дойде неочаквано.

 

Дните, прекарани в подготовката за конкурса, ми позволиха да избягам от контролното по химия - това беше най-сериозния ми мотив да участвам в конкурса. Благодарение на него обаче срещнах моята парижка агенция и навлязох в световния моден свят. Кастингът на "Карин" се състоя в деня на кандидатстудентския ми изпит за УНСС. Представих се пред бъдещите ми агенти с помътнели от математиката очи, "гримирана" с разсеяни мастилени драскотини. Месец по-късно две красиви мечти придобиха форма - бях 18-годишна, в едната си ръка държах студентската си книжка, а в другата - билет за Париж. Сега базата ми е там, но работя с агенции в по-големите световни градове като Лондон, Ню Йорк, Милано, Мадрид, Токио, Хамбург и т.н. В последните три години уча в Сорбоната "Изкуства и комуникации". По-нататък следването се профилира и мисля да се насоча към "Мода и изкуство".

 

 

В Париж работя предимно като фотомодел. Снимала съм за ELLE, Marie Claire, Madame Figaro, английското Wall Paper, DS и др. Участвала съм в няколко кампании на L'Oreal, Yves Roche, Tiffany (за Япония), Shiseido, Max Mara (за Япония), Schwarzkopf, Tonny&Guy и много други, които вече не помня. Ръстът ми -само 1,73 м. не ми позволява да правя много дефилета, макар че някои дизайнери пренебрегват "високата линия" и търсят да оживят дрехите си с излъчването на един модел, макар и не толкова "голям". Така съм дефилирала за Pacco Raban, Franck Sorbier, Issey Miake, Trussardi и др. Последния сезон работих за Isabelle Balu, Marithe Francois Girbaud, Givenchy.

 

 

Всеки дизайнер си има човек, който наема момичетата, друг, който им пробва дрехите и т.н. Много рядко манекенката има пряк контакт с дизайнера. Изключение правят само някои топмодели.

 

 

Ако съм на училище, ставам в 7 ч. и отивам в университета. В 10,00 ч. се обаждам в агенцията, да ми кажат какви кастинги имам за деня. Между тях гледам да направя някоя курсова работа и да си напиша домашните. Вечер се виждам с приятели. После до 24 часа уча. Ако нямам работа и не съм на училище, ставам към 10,30 и пия зелен чай. Не пия кафе. След това закусвам доста добре. Виждам се с приятели. Ходя извън Париж. Обикалям по галерии, музеи, ходя на кино.

 

 

Много от тях са в моя бранш - фотографи, манекени, стилисти. Гаджето ми също беше фотограф. С него живяхме повече от пет години и бяхме много близки. В един момент стана трудно да бъдем двойка и се разделихме съвсем наскоро. Стана съвсем приятелски. Още ми е малко болезнено да говоря на тази тема. Е, вече не толкова, но чакам нещата да улегнат. Аз обичам човека, с когото съм, да не е скучен, а постоянно да ми поднася предизвикателства. Трябва да няма един водещ на хорото. Нужно е, когато единият пада, другият да му подава ръка и обратното. Но това са връзките между фотографи и манекенки. Оттам нататък имам приятели от алианса, където учех френски. Имам приятелка психолог, приятел инженер, една приятелка, която е японка. Много близка съм с Елина Кешишева. С останалите българки манекенки не сме толкова близки, че да мога да се чуя по всяко време с тях по телефона. Много близка съм и с писателката Ружа Асенова, която живее в Париж от десет години.

 

 

Аз рядко съм в такова състояние. По-скоро мога да ти кажа какво правя, когато съм ядосана. Качвам се на колелото и обикалям Париж. По принцип се движа из града с холандско градско колело. Ходя в ресторант "Джордан" до Помпиду и пия чаша шампанско. Отивам във фитнес залата или на тай-чи, или на бокс.

 

 

На приятели. Обаждам се на много и на десетия вече не знам за какво говоря и забравям какъв ми е проблемът. Звъня и на сестра ми, която живее в Торонто. Тя е пет години по-голяма от мен и работи на борсата. Тя най-лесно би могла да разбере моите проблеми, защото също като мен не живее в родината си.

 

 

Колкото и несериозно да гледах на тази професия в началото, с годините открих, че тя е едно голямо житейско училище, вълнуващ спектакъл, игра, която започваш и завършваш променен. Настрана от материалната изгода и ласкаенето на собственото его, моделингът е прекрасна възможност за пътувания, срещи с нови хора, запознаване с други култури, научаване на езици. Знам, че един ден ще си спомням с много носталгия и добри чувства за тези години. Трябва да призная обаче, че често съм искала да престана, уморена от номадския живот, обидена от лицемерието на хората в този бизнес, изнемогваща пред крехкия характер на успеха в тази професия. Може би това бе една от причините да започна да уча наново, този път в сфера, която ме привлича повече от икономиката. При мен хазартната, лека страна на моделинга се балансира с тежкия академичен характер на университетските книги. Един ден се надявам да се възползвам от тези два опита, натрупани с годините, продължавайки да работя в областта на това изкуство, каквото е модата, но заемайки друга позиция.

 

 

Може би, когато трябваше да яздя слон в Тайланд, облечена в дълга рокля "hautе couture". По естетически причини бяха махнали юздите и слонът, притеснен от камерите, се опита да избяга, повличайки ме със себе си. Накрая се озовах на земята, падайки от височина три метра, с рокля за 50 000 евро, в прах и сълзи. Обикновено преди работа, по време на кастинга, клиентите държат да обяснят какви умения очакват от модела и затова рядко се оказваме в подобни ситуации. Някои моменти обаче са класически. Например да снимаме зимна колекция през лятото - пуловери и палта на 40 градуса. Случвало ми се е и да снимам с бански на Prada под дъжда на февруарското небе в Лондон.

 

 

Обитавам малко кокетно жилище на Бастилията. Скоро се преместих и още го довършвам. Не знам как да определя стила, но е всичко различно от хотелската стая. След пътуванията е най-сладко да се прибереш в своя уютен и топъл дом. Главното е, че е много слънчево и с много зелени растения. Много от мебелите съм купувала от "Пазара на бълхите" или от малки антикварни магазинчета. Понякога се забавлявам да ги "актуализирам", боядисвайки например стар скрин в ярко червено. Имам стол от плексиглас, подписан от Филип Старк, фотографии по стените, сувенири от пътувания.

 

 

Отдавна планирам да замина на няколкомесечно пътуване из Чили с приятели. Диего и Франсиска са чилийци. Той е доктор по когнитивни науки, а тя - сценограф. Запознахме се на курсовете по френски преди 6 години. Искаме да правим планински преходи с коне, да спим в пустинята. За съжаление натоварената ми с работа и учене програма не ми позволява да осъществя все още тази мечта. Надявам се, че скоро все пак ще стане.

 

 

Япония за мен е нещо като сън, като дежа ву, опияняваща, близка и далечна. Прекарах две години по ред по два месеца в Токио. Имах прекрасната възможност да срещна местни приятели и да пътувам с тях из страната. Япония не е Токио. Япония е този искрящ сблъсък на вековна традиция и яростна модерност, на натура и култура, емоционална въртележка, жизнена мандала...

 

 

Не пазя диети, имам бърз метаболизъм и никога не съм имала проблеми с теглото. Малко преди да започна да ти пиша, приключих с огромна английска закуска - бекон, наденички, бъркани яйца, печен боб, гъби. Аз обичам храната и тя ме обича. Храната също е път към опознаване на дадена култура. Нямам любимо ястие, но определено съм привлечена от средиземноморските аромати (италианска, южно френска и гръцка кухня). От пикантните кухни обожавам тайландската. Харесвам и южноамериканската кулинарна скромност - боб, чили, зеленчуци. Пия вино и бира през лятото. Не обичам твърд алкохол. За мен рецептата, която гарантира сваляне между 3 и 5 кг. на седмица, се нарича изпити!!! Опитвам се разбира се да спортувам - йога, плуване, колело. Така се справям със стреса на деня. От време-навреме съм във фитнес залата, за да поддържам мускули.

 

 

Тя не е любимата ми писателка, а е една от любимите ми. Харесвам начина, по който тя успява да разбие преградите на легитимния, кодиран език, за да отиде да търси извън него. Всяка фраза на Дюрас събужда това учудване и това чувство на абсурдност пред езика, с който описва също толкова абсурдния ни свят. Нейните истории не са по-различни от други, добре познати. Днес съм далеч от това да се учудвам от разкрепостения й живот и показността й. Аз често пътувам до Дювил и посещавам Les Poches Noires - последното жилище на писателката. Това всъщност е апартаментът, в който Пруст е писал началото на "В търсене на изгубеното време".

 

 

Обичам да излизам извън големия град. В която и страна да се намирам, често прекарвам уикенда "на природа" - до океана във Франция или просто при приятели в провинцията. Обичам да ходя на кино, изложби, неделни брънчове. Веднъж в месеца бих се забавлявала в шумни клубове с хайлайфа на модния свят, но големите партита определено не са моята слабост. Там всичко е суета и показност и понякога не разбирам всички онези, които прекарват нощите си в клубове и модни барове.

 

 

Да, мисля, че съм такава. Живея в страна, която признава до голяма степен моите права. В професията си съм по-скоро еманципирана, сама осигурявам хляба си. Жените-модели са по-добре платени от мъжете.

 

 

Неотдавна се зароди една нова тенденция в моделинга - вече се търсят по-зрели жени. Педофилската мода на 15-годишни девойки постепенно отминава, защото потенциалната клиентка на крем против бръчки например далеч не е наивна. Тя не приема рекламата с лицето на момиче, което може да й бъде дъщеря. Да не говорим и че повечето от луксозните продукти на големите фирми са абсолютно недостъпни дори и за заможни тийнейджъри. Все повече "стари" до преди няколко години модели се завръщат на сцената, тъй като точно те отговарят на актуалното търсене на пазара. Що се отнася до това кога един модел би трябвало да слезе от подиума, мисля, че всяка манекенка решава за себе си. Отговорът според мен се крие в две истини: страстта на модела към тази професия и нуждата да бъде харесван.

 

 

Само си мечтая, но не съм направила нищо, за да го постигна. Няколко пъти в Париж имах страхотни възможности. Бяха ме избрали на т.нар. опшъни. Това е, когато от кинопродукциите се обръщат към дадена агенция за модели, за да търсят подходящи лица. Аз бях сред предложените за филма "Александър Велики". Взеха друго момиче от моята агенция "Карин", което повече приличаше на египтянка. Честно казано обаче, не ми се иска да прекъсвам за една година следването си на този етап. Засега нямам такива амбиции. Иначе обичам камерите, когато снимам реклами.

 

 

Много неща ме ядосват, но се опитвам да преодолявам яда си и да разбера природата на тези действия. Трудно ми е обаче да простя лицемерието, опортюнизма, лъжата. Но тук повече от ярост става дума за тъга и разочарование.

 

 

В емоционален план съм изключително радикална и често намирам щастието в най-банални житейски ситуации. Така например бих се разплакала от щастие, гледайки през самолетния люк слънцето, изгряващо от кехлибарените облаци. Или пък, когато приготвям сладкиш с приятели в малката ми кухничка.

 

 

Френски и английски перфектно. Разбирам немски, но не го говоря. В момента се опитвам да уча японски.

 

 

Когато снимам, е, защото съм добре платена, или защото вярвам в естетичната ценност на фотографиите, или пък приятели са ме помолили да позирам за тях. Ако едно от тези условия липсва, бих отказала да позирам. Това впрочем ми се случва често.

 

 

Обичам ежедневно елегантния стил - примерно джинси, високи токове, копринен потник и перлено колие. Обожавам да пазарувам винтидж и да харча луди пари за дизайнерски обувки и чанти. Напоследък нося все повече рокли и поли. Любимите ми дизайнери са: Cloe, Stella McCartney, Paul & Jo, Sonia Rykiel, Viviane Westwood, Vanessa Bruno и др.

 

 

Не мога да ти кажа точните марки - за това се плаща и то скъпо! Във Франция ми е забранено да го правя. Това се води редакторски пи ар. Например, ако ти кажа определено име, от фирмата трябва да ми изпратят един кашон с техни продукти. Освен това аз не мога да ти кажа една марка, защото едни са добри в кремовете, други в гримовете, трети в SPA-продуктите. Има един гримьор, който е топ във Франция. Казва се Стефан Маре. Той започна при големите фотографи и впоследствие направи собствена марка гримове. Пудрата му е невероятна. Японците също правят страхотни гримове.

 

 

Един вълшебен крем на известна марка, който гарантира гладко лице дори и след най-бурната нощ, коректор, спирала, руж и гланц за устни.

 

 

Паспорт, кредитна карта, органайзер. Всичко останало не е незаменимо.

 

 

Прекрасно нещо, стига да се използва умерено и с основание. Ако тя може да разбива комплекси и да помага на хората да се реализират в професионален и личен план - защо не? В същото време тя крие опасност да станем едно общество с наложени прототипи за красота и възраст. Вината за това не е в науката, а по-скоро в масмедиите в днешния свят.

 

 

Не мисля, но нашето общество е така кодирано, че една двойка е винаги по-легитимна, когато е бракосъчетана. В същото време, статистически погледнато, един от три брака е провал. Това ни кара понякога да се замислим за тежестта на тази церемония и обещанията, които си даваме. Може би бракът все още осигурява нужната имуществена защита на двама партньори в случай на раздяла, както и някои преимущества.

 

 

Да, искам да имам две или три, но преди това по-важното е да срещна техния татко.

 

 

Заминавам за два месеца в Токио, след това за Ню Йорк.

 

 

Как се виждам в бъдеще? Страстна, надявам се!