Петра Немцова се появява в зрелищен тоалет на испанския дизайнер Мануел Мота и с бижута на Vasari. В Мадрид идва в ролята си на кръстница на Be Fabulous Gold Bottle - новата бутилка-бижу с ограничен тираж на прочутото шампанско Moet&Chandon. Името й обаче остава завинаги свързано с цунамито в Индийския океан. През декември 2004 г. е на почивка в Као Лак, Тайланд, с гаджето си, английския фотограф Саймън Атли. Часове преди да си заминат, водната стихия нахлува в бунгалото им, което се разпада като кашон. Петра успява да се хване за част от покрива. Вижда как потопът отнася гаджето й, а трупът му е идентифициран три месеца по-късно. Петра остава 8 часа на едно дърво, като на моменти губи съзнание. Двама тайландци я спасяват и я пренасят до болницата върху врата от кола. Лекарите установяват, че си е счупила таза на четири места и има вътрешен кръвоизлиз. След първия преглед те намекват за възможността манекенката да остане инвалид. После докторите прогнозират, че за лечението й ще са необходими поне 2 години, но Петра се оправя за 3 месеца. Признава, че сама е приложила научената от свой приятел йогистка техника за лечение Spiritual Human Yoga, при която изчистваш съзнанието си и го свързваш с източник на по-висша енергия, комбинирайки метода с рейки и медитация.

Скоро след възстановяването си Петра създава фондацията „Щастливи сърца", чрез която събира средства за построяването на домове и училища за децата сираци или без дом след цунамито. Манекенката издаде и книга, посветена на загиналия й приятел, „С любов, завинаги". Подготвя втора със снимки на знаменитости от цял свят, с която отново възнамерява да събира пари. Според клюките Брус Уилис много искал да се запознае с нея лично, след като дарил чек за 50 000 долара за фондацията й, но тя отхвърлила опитите му. Петра Немцова не принадлежи на световния джет сет подобно на много от колежките си, името й не е свързано и с това на някой от руските олигарси, както често се случва през последните години. Единствената й сериозна връзка след трагедията е с певеца Джеймс Блънт, с когото вече не са заедно.

Петра е родена на 24 юни 1979 в чешкия град Карвина. Печели конкурс за модели на 15 години и заминава за Милано на 18. Преди трагедията през 2004 тя е изпълнила вече мечтата на всяка манекенка - имала е договор с Викториас Сикрет и е била корица на Спортс Илюстрейтид. И макар че отново се връща към манекенската професия, е твърдо решена да изпълни клетвата, която дава на себе си - да помага на другите и да живее в настоящия момент.

Петра, връщаш се като модел, но от 2004 насам всички те свързват с цунамито? Притеснява ли те това?

Съзнавам, че това е нещо, което се запомня и остава у хората, неизбежно е и не ме притеснява особено. А и аз в крайна сметка не искам да се забрави какво стана. Това би било най-страшното, защото още има хора, които страдат. Жертвите и особено децата ще имат нужда от много години, за да могат да се възстановят, макар и не напълно.

Как те промени това изключително събитие?

За мен лично най-важното беше да преодолея собствената си обвързаност с миналото. Не искам да живея в него. Когато водата ме понесе, в един момент просто се оставих, престанах да се боря, нямаше какво да направя и дори си спомням, че ме завладя някакво невероятно спокойствие. Ако трябва да умра, ще умра!, помислих си. И тогава стана чудото, озовах се вкопчена в едно дърво. Останах жива и това означава, че ми се дава възможността да живея сега. Когато си бил реално на път да загинеш, философията ти след това е, че трябва максимално да изстискаш всеки момент и да му се наслаждаваш.

Твърдиш, че всичко се дължи на личната ти позитивна философия.

Можех да се превърна в мрачна, огорчена и негативна жена. Може би това е първата реакция, когато установиш, че най-хубавото, което си имал, си е отишло безвъзвратно. За радост не ми отне много време възстановяването от травмата. Реших съзнанието ми да контролира ситуацията, а не обратното. В моменти на най-силна физическа и психическа болка, когато и морфинът преставаше да действа, ме научиха да си насочвам съзнанието към нещо прекрасно. Започвах да визуализирам хубави неща и болката наистина отслабваше.

Сигурно не е лесно да приемеш трагедията като един вид жизнен урок.

Странно е, но дори и когато някаква помитаща трагедия те връхлети изневиделица, винаги има какво да научиш. В един момент си стягах багажа, в следващия миг се борех за живота си. Със Саймън ходехме от година и половина, предишната нощ много се смяхме. Искахме да се оженим, да имаме деца. В онзи момент аз имах всичко, за което човек обикновено мечтае. И за няколко минути то изчезна завинаги. Но дори и това се оказва една възможност да направиш нещо добро. Аз се промених много, направих неща, за които не бях мислила преди това, коренно промених приоритетите си. Семейството ми и това на Саймън се сплотиха още повече. Саймън си остава част от живота ми. Зная, че би се радвал да ме види такава, той беше изключително позитивен. Толкова е жалко, че е необходима катастрофа, за да ни накара да оценим живота, но е така.

Работиш не само за твоята благотворителна фондация, но съдействаш и на други.

Безкрайно съм благодарна за всичко, което съм получила в живота, и сега голямата ми страст е да помагам на другите. Работата ми за благотворителност и преди това ми е била много по-интересна от шопинга например. Но сега мащабите и това, което чувствам, са съвсем различни.

Струваше ли ти усилие да се върнеш към манекенството?

Много беше трудно да отида на първата сесия. Улових се как си казвам: За Бога, какъв смисъл има всичко това? Хрумвало ми е: Какво правят всички онези манекенки, притеснявайки се за някаква бръчица или за няколко излишни грама по тялото си? Но съм доволна, че се върнах. В крайна сметка тези хора са като част от семейството ми.

Ти неведнъж се връщаш в Тайланд оттогава. Явно имаш сила да преодолееш и тази травма.

През май 2005 за първи път се върнах в Тайланд със сестра ми. Беше много тежко, но инстинктивно усещах, че за да се излекувам напълно, трябва да отида до мястото, където изживях най-щастливите и най-ужасяващите дни в живота си. Тази страна и хората там са ми много скъпи. Пътувам и до места, където не е имало западни туристи и следователно не се обръща такова внимание на природните катаклизми, Пакистан например. А и нека не се лъжем, едно красиво лице винаги привлича повече вимание. Тъжно е, но е така и щом е така, аз ще бъда там, където мога с нещо да помогна.