През пролетта на 2024 година иранският режисьор Мохамад Расулоф пое сериозен риск да присъства лично в Кан на премиерата на последния си филм. В този момент той все още има неизпълнена присъда и забрана от властите да излиза от родината си.

Осъден е на осем години затвор, от които трябва да излежи пет, по обвинения в „заговор срещу националната сигурност“ и през май 2024 година Расулоф решава тайно да напусне Иран и намира убежище в Германия. „Семената на свещената смокиня“ разказва за актуалната обстановка в Иран през живота на едно семейство с две дъщери, които се опитват да разберат какво е участието на баща им в политическия режим. И всичко това се развива на фона на избухналите протести около загиналата 22-годишна Махса Амини – младата жена умира след физическа разправа с полицията, тъй като нейният хиджаб се е свлякъл.

Филмът получи голямата награда на журито в Кан и беше номиниран за „Оскар“ като предложението на Германия за чуждоезичен филм. По времето на трагедията с Махса Амини режисьорът Мохамад Расулоф е в затвора заради това, че разказва „истории срещу режима на Иран“. Когато разбира за Махса Амини, киноразказът, чийто фокус ще са правата на жените в Иран, веднага се оформя в представите му. Самият той е баща на дъщеря – Баран, тя играе във филма му „Няма зло“. Мохамад Расулоф пристигна в България по покана на София Филм Фест, където лично представи „Семената на свещената смокиня“ и получи специалната награда ФИПРЕСИ платинум. 

Опитвам се да го поздравя на предварително подготвен фарси с „Добре дошли, как сте?“ и той ми се усмихва мило, отговаряйки: „Много съм добре и много се радвам, че съм тук! Чувствам се все едно съм в моята страна“. Говорим си, че и двамата сме били в Ел Ей за наградите „Оскар“, и го питам дали му е харесало, а той клати отрицателно глава, че лудницата около такова събитие му идва твърде много. „Филмовата компания „Неон“ помогна да направим филма и го взе за разпространение след Кан – разказ-
ва той. – Така той стана предложението на Германия за „Оскар“.“ Историите, които разказва, са вдъхновени от реалността. „Когато започна протестното движение около смъртта на Махса Амини, бях в затвора и разбирах какво става навън от слухове. През това време се срещнах съвсем случайно с един чиновник в затвора, който ми каза, че се ненавижда и дори мисли да се самоубие.

Семейството му непрекъснато го питало какво точно работи и защо го прави. Това беше първият случай, който ме наведе на мисълта да разкажа за едно такова семейство.“ Решението е много смело и на един етап от процеса на работа по филма Мохамад е трябвало да напусне Иран. „Работех вече по постпродукцията, когато излезе моята присъда, и аз се запитах: „Ако бъда заловен и хвърлен в затвора, какво ще стане с филма?“. А знаех, че този филм трябва да бъде завършен на всяка цена! Така че трябваше да напусна Иран и продължих да работя по постпродукцията в тези 28 дни след напускането ми на Иран и преди установяването ми в Германия. В един момент мислех, че никога няма да стигна, накъдето съм тръгнал.“ А кое е било най-трудното в целия този процес? „Снимането в пълна тайна беше най-трудно! Трябваше да запазя своята концентрация през цялото време, а бях истински притеснен за целия екип и актьорския състав.“ 

Независим режисьор, сценарист и продуцент, Мохамад Расулоф е роден през 1972 година в Шираз, Иран. Преди да започне да се занимава с кино, той изучава социология. За първия си пълнометражен филм „Здрач“ Расулоф печели наградата за най-добър филм на фестивала „Фажир“ в Иран. След излизането на втория му филм „Остров от желязо“ започват проблемите му с цензурата в Иран и възможностите да прави кино са силно ограничени, получава и категорична забрана. Неговите филми не се показват в родината поради цензурата, но се радват на широка фестивална публика извън Иран. През март 2010 година Расулоф е арестуван на снимачната площадка заедно с колегата си Джафар Панахи. В последвалия съдебен процес той е осъден на шест години затвор, присъдата впоследствие е намалена на една година и е освободен под гаранция. Казвал е, че всеки изживява страха по различен начин.

„Страхът е човешко чувство и няма нищо странно в него. Страхът може и да те смачка, и да те накара да загубиш човешкото си достойнство.“ Смята ли, че благодарение на неговите истории, нещата може да се променят в Иран? „Не мисля, че киното може да постигне това. Това, че правя филми, не е защото съм убеден, че могат да доведат до промяна. Това е отражение на желанието за свобода.“

А бихте ли разказали собствената си история някой ден във филм? „Твърде близо съм до историята, особено напускането ми на Иран е много тъжно и искам да изчакам да мине малко време“, признава той, а тъгата изпълва очите му. Работи ли по следваща история? „Имам няколко предложения от различни места по света, но за мен и следващата ми история трябва да бъде свързана с родното ми място, не мога толкова бър-зо да се разделя с него. Имам нужда да продължа да работя както досега, поне засега.“ Казвам му, че съм сигурна, че ще продължи да разказва изключителни истории, и му благодаря. „Надявам се да бъде така“, усмихва се той.