„Няма да познаеш какво правя в момента?“ – ми казва Красимира Хендри, когато се чуваме по телефона. Тя е в дома си в Лондон. Моли ме да не й се смея и признава, че вади противогази, които с мъжа й и дъщерите й са си купували за маскенбал преди години. „Сигурно звуча като луда“ – предполага, но признава, че живеейки ежедневно в тревогата за войната между Русия и Украйна, има нужда да се застрахова и иска тези противогази да са наблизо, за всеки случай. Краси Хендри е международен редактор и продуцент в езиковите служби на Световните Служби на BBC, първата чужденка в английския нюзрум на британската медия. Започнала кариерата си в Нощния блок напрограма „Христо Ботев“, след като завършва журналистика в Софийския университет. Минала е през работа на репортер и водеща в Ефир 2, за което е избрана от Хачо Бояджиев. Работила е и за AL JAZEERA и CNN.

Звучи като много емоционален, много фокусиран, много динамичен човек. Само от гласа й и темперамента й мога да усетя, че енергията й е като на атомна централа.

Била е директор на платформата за привличане на нови многоезични таланти на Би Би Си - Future Voices. В момента освен че работи като редактор и продуцент в новинарския екип на Би Би Си, води и програми за професионално развитие на жени журналисти. Когато обаче преди три години навършва 50, Краси се оказва на кръстопът.

Краси: Дадох си сметка, че на 20 търсиш себе си и към коя част от обществото принадлежиш. На 30 си го решил и искаш да вървиш напред по професионалния си път. Между 35 и 45 нямаш много свобода на действие и развитие, защото се предполага, че си заета с развитието и порастването на децата ти. И след това започваш да търсиш и да намираш себе си. Разбрах коя съм и какво искам, когато станах на 50. Започнах да работя за себе си, върху моето духовно израстване, върху компромисите, които правя, защо и с кого ги правя и къде да не допускам нарушаване на личното ми пространство. Попитах се какво искам от бъдещето си. Започнах да уча хипнотерапия в Surrey Institute for Clinical Hypnotherapy във Великобритания. Винаги ми е било интересно да уча психология и търсейки решения за страха ми от летене и за ниското ми тогавасамочувствие, попаднах на този институт.

Не изглеждаш като човек с ниско самочувствие.

Да, изглеждам с много високо самочувствие, много твърда и целеустремена. И като човек, който като реши, че нещо ще се случи, то се случва. И то наистина се случва, но дълбоко в себе си често съм доста неуверена, притеснителна, ранима и дълбоко чувствителна. Имам страх, че ще ме съдят, оценяват, наблюдават. Осъзнах, обаче, че ако спрем да се съмняваме в себе си, ще спрем пътя си на развитие. Съмнението е движещата ми сила. С времето разбрах, че е важно да се учим не от грешките, а от успехите си.

Какво те научиха твоите успехи?

Успехите ми ме научиха да гледам различно на провалите. Да не търся постоянно вината за всичко в себе си. Особено в професионален план. В Западния свят изборът ти за определена работа и позиция, касае не само професионализма ти, а и каква част от екипа можеш да си, какъв характер им е необходим, зада върви този екип заедно напред. И ако не пасваш, преценяват, че на този етап не си подходящ. Когато обаче си точният човек на точното място с точните знания, успехът те бута напред. Научих го едва когато започнах да обучавам хора на професионално развитие в BBC.

Какво представлява това обучение?

Обучаваме нашите репортери и редакторикак да се държат по време на интервю за работа, как да са облечени, как да покажат най-доброто от себе си, как да говорят за предишните си работодатели, да се ориентират за развитието си в структурата на компанията, как да преговарят за заплати. При наспостоянно има вътрешниконкурси за различни длъжности, ако някой се нуждае от разнообразие или да се пре-профилира. Имаме специално обучение за жени на лидерски позиции. Повечето жениот медията членуват във вътрешна организация, в която непрекъснато има семинари, групи за йога, групи за съвети за майки с малки деца, за кариерно развитие.

За мен личностното развитие винаги е било много важно. Тоест – какво следва, какво аз правя, за да развивам себе си. Така попаднах в Института за хипнотерапия, напълно независимо от работата ми като журналист. В негопреподават и работят едни от най-големите имена в хипнотерапията във Великобритания – Пол Уайт, който се занимава с педиатрична хипнотерапия. И Пол Хауърд, който се занимава с тревожности и обсесии.

И какво се случи в този институт?

Като пациент,след две сесии страхът ми от летене изчезна. Работих дълго време и върху за самочувствието ми, и върху разбирането ми за това къде съм, коя съм, какво искам от живота. В края на този процес на себеоткриване при Пол Хауърд той ме покани на курсове по хипнотерапия. Записах се веднага. Усетих, че имам нужда и е много важно за мен. Учих две години, взех изпити и завърших с международно призната диплома за хипнотерапевт, която обогатявам постоянно с допълнителни курсове, като основно изискване за нивото ми на квалификация. Направих клиника, в която работя, когато не се занимавам с журналистика. Преди два месеца Пол Хауърд ме покани да стана част от института, който завърших, този път като терапевт.

Как съчетаваш работата в BBC с института и семейството ти?

Аз съм безкрайно деен човек. Понякога сама се плашаот себе си. Като журналист и редактор работя четири дни седмично, общо 40 часа по график, който е уточнен няколкомесеца предварително. С клиентите ми работя в останалите дни. В клиниката сега имам много пациенти. Гледам да балансирам, защото имам нужда от почивен ден. Имам време и за спорт. С дъщерите ми и мъжа ми вечеряме заедно винаги, когато е възможно. И след това въоръжени с няколко шоколада, сядаме да гледаме новини или филми. Говорим си за живота. Те двете си гледат в телефоните.

Колко са големи момичетата?

Току-що навършиха18. Близначки са. През есента заминават за Шотландия да следват икономика и финанси. Мъжът ми е с икономическо образование. А момичетата си избраха да не са в Лондон, защото искат да са независими. И двете имат вече шофьорски книжки. Потискам емоциите си, но ми се къса сърцето от ужас за „празното гнездо“. Кой ще седи с мен в градината? Кой ще ми се смее на глупостите? На кого ще се карам да си сменя чаршафите или че ми е изял шоколада вечер? Да наблюдавам ял ли е, прибрал ли се е от купон… С мъжа ми Фил ще се окажем точно, както той ни определи преди време– две грахчета в празна тенекиена кутия. Моят план Б е хипнотерапията и обученията, които правя на български студенти.

Нямаш ли нужда от ден, в който да не излизаш? Или да си сама…

Имам. Когато знам, че не съм на работа, нямам клиенти и часът ми за фитнес е следобед, си позволявам да се излежавами додесет. В такива дни оставям битовизмите и правя неща за себе си. Голямо удоволствие е да си направя йога, докато кучето си седи до мен. Да прочета хубава книга, когато имам време.

За мен е изключително важна средата, в която живея. Когато затворя вратата зад себе си след тежък ден, е важно да съм заобиколена от красиви мебели, цветове и материи, да има цветя и да се храним в хубави чинии. Уют не е най-точното обяснение, но се доближава най-много. Отне ни години да възстановим интериора и градината на викторианската къща, в която живеем, но си заслужаваше.Помагаше ми напоследък, че в голяма част от времето работех вкъщи. От няколко седмици обаче вече работя от офиса ни в централен Лондон. На този етап не съм изостанала на никой фронт. Спортът си го наложих в началото на пандемията. Усетих, че макар винаги да съм била много активна, не мога да кача пет стъпала, без да се задъхам.В последните десет години приоритет за мен бяха децата, близките, къщата, професията, социалният живот. Сега всяка свободна минута прекарвам във фитнеса. Огромно удоволствие е, защото изключвам. И се концентрирам само върху това дали ме слуша тялото ми. Обичам бокс, колоездене. Тичането ми е любимо.

Кой е източникът ти на енергия?

Не знам. Моята лудост.

Тоест при теб няма криза на 50-те?

Не. Аз обожавам моите 50. Кризите ми бяха между 35 и 45. Приключих с този етап от живота ми. Не знаех коя съм. Търсех се. И това, което намирах, не ме правеше щастлива. На 45 реших, че на 50 години ще бъде моята сила. Преминах ги и никога не съм била по-енергична. Сега на 50 правя планове за 20 години напред, доколкото обстоятелствата го позволят и всичко, което се случва около нас. И знаеш ли, научих се да обичам себе си.

Сещам за една фраза на Джейн Фонда, която много харесвам - Тайната на живота е да не станеш циничен, а да останеш отворен към него.

И аз имам една мантра, че свободата идва с отговорностите си. Не бива да позволяваме на егото да вземе връх, а това се разбира със зрелостта. Мъчно ми е за млади момичета, които си мислят, че външният им вид, липсата на бръчки, подчинението, живеенето в услуга или комплиментите ги правят жени.

А какво прави една жена жена?

Болката, жертвите, които е дала в живота си, когато е помагала. Нямам предвид раждането. Може да си майка и без да си раждала. Жени, които осиновяват или се превръщат в ментори на млади хора, са героини. Имам предвид болката като развитие, болката от уроците, които животът ти е дал, болката, в която сърцето ти се е възпитавало да обича. Ние възпитаваме сърцата си да обичат.Опитът те прави жена.

Доколко си свързана с България сега?

Много. Мисля, че повече от всякога. Следявсичко, което се случва в държавата и ми е важно и интересно. Опитвам се да наблюдавам безпристрастно. Невинаги ми е възможно. Имам много да наваксвам от политическия, културния живот. За мен България е важна, защото разбрах, че човек трябва да се връща при корените си и там, където принадлежи. Мога да се завърна и в журналистиката, и като терапевт или преподавател. Години претендирах, че съм британка и това доведе до много недоразумения в личен план. Сега се връщам на всеки два месеца, защото ми липсва. Имам проекти тук. Хубаво ми да видя майка ми и баща ми, които са на над 80 години. Има и моменти в които се чувствам като чужденка, която говори езика, но бързо излизам от тях. За 22 години много вода е изтекла. В България вече има стендъп комеди, хубава политическа сатира, недоволство от управниците, обществен глас. Хората не се страхуват да си казват мнението. Пука им.

Доколко дъщерите ти са свързани с нея?

Не са. Болна тема е това. Много горди обясняват какво е баница и че е българска. Носят мартенички. Поглеждат ме, когато чуят българска реч на улицата. Разпознават книжовния език, но за последно са казали нещо на родния ми език преди 7-8 години. Даже ги питам на майтап как като умра ще се оправят да си подновят българските паспорти. И те се майтапят, че ще го мислят. И аз им давам време. Направила съм необходимото да са в България почти всяко лято или през зимата – за ски. Водила съм ги по църкви, по изложби, Имаме приятели в България. Ако им се наложи, ще проговорят. И съм им дала и любовта си, и тревогата ми за България, а пътят нататък те ще си го намерят сами.  

Как си се представяш след 20 години?

Според дъщерите ми ще ходя повече на йога, ще съм изкачила Килиманджаро, защото ми е мечта. Представям си, че ще обучавам и ще предавам това, което съм научила, че ще имам свободата да изказвам мнението си свободно. Ще бъда спокойна и уравновесена и може би баба. Харесва ми да стана баба. Бабите имат повече опит и мекота от майките, по-толерантни са. Майките са по-нетърпеливи, защото ролята им е да задават граници, да налагат модел. Страданието или успехите, пътят в живота ни винаги е предначертан от отношението на нашите майки към нас. Всъщност идея нямам къде ще съм след 20 години. Ще бъде, каквото Бог е отредил…

А какви са отношенията ти с твоята майка?

Аз съм това, което съм, благодарение на нея. Изключително всеотдайна като всички български майки в годините на социализма, жена, която ще пренебрегне себе си и своите нужди, за да погледне към теб и твоите нужди като дете. Не поема рискове, но ме разбира, когато го правя аз. И когато й казах – заминавам за Англия, каза – върви. Когато й съобщих – ще имам деца, отговори – имай. Подкрепяла ме е във всеки мой риск. Аз не знам дали бих била толкова толерантна към моите дъщери. Имало е моменти, в които ми е казвала – ще си счупиш главата. За радост не съм си я чупила никога. Аз самата съм лоялна до безразсъдство. Когато трябва да защитя или да помогна на приятел, не се колебая. Валери Петров казваше – казва се приятел пръв и защо е той такъв. Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв. Ето за това се казва, че приятелят е пръв.