На пръв поглед  лицето на Мария Бакалова е създадено за комедийни образи и, ако трябва да потърся сравнение с класически образци, бих го оприличила на това на Джулиета Мазина например – светла кожа, с маслинени очи, които могат да са и тъжни, и щастливи, с детска усмивка, с леееко топчест връх на носа. В същото време обаче Мария – с по-различен грим и съответните  дрехи - би могла да изиграе и красавицата на бала. Видяхме я в този й образ  на онлайн церемонията на тазгодишните награди Златен глобус – в кралско червената рокля на Armani. За мен това, че тя носи и двете начала в себе си, е много по-определящо за актьорското й бъдеще, отколкото това каква точно ще е първата, втората и третата й роля.

Изобщо не разбрах защо трябваше да се влагат такава страст и такъв фатализъм в обсъждането на първата роля на младата българска актриса в световна продукция. И да се правят такива драматични изводи за професионалната й перспектива. Все едно историята не познава толкова много актьори, започнали в компромисни филми (не казвам, че „Борат 2“ е такъв, макар че определено не го намирам нито за особено забавен, нито за особено смешен, нито кой знае колко смел като сатирично послание).

Думите на театралния режисьор Иван Добчев също бяха раздути до безобразие от толкова коментари. В цялото  изказване на професора  има едно-единствено абсолютно неприемливо изречение - това за „слагането“ на публиката и на мъжете - и то само защото в крайна сметка дава интервю, предназначено за широката аудитория, която няма и да се опита да разбере, че става въпрос за някакъв „вътрешнозаводски“ сленг, а ще приеме всичко едно към едно. Изискваме стерилност в отношенията, а това е опасно, защото настоява за дистанция, не допуска никакъв по-близък контакт, никаква директност, а те кара преди всичко непрекъснато да премисляш думите. Това обаче е друга тема. Във всеки случай  да си любезен, мил, деликатен и възпитан не е всичко, особено когато става въпрос за един артист. Може би за един служител в държавната администрация това е едно от най-важните качества, но за артиста не е. В крайна сметка нали тъкмо проф. Добчев е приел Мария Бакалова в своя актьорски клас в НАТФИЗ? Нали той е решил, че тя притежава талант и че заслужава мястото си в академията? Дали ако Мария не беше преминала през тази школа, независимо от това какви са били отношенията й с нейния професор, щеше да стигне до „Борат 2“? И в крайна сметка тя реши да не коментира думите на преподавателя си, вие защо продължавате да го правите и да се обиждате все повече и повече от нейно име?

В комедията  „Като за последно“ на режисьора Ивайло Пенчев („Летовници“) ще видите Мария Бакалова в ролята на младата Алекс, зарязана от гаджето си и останала без работа, без дом и без пари, която решава да се самоубие, но е спасена от възрастен и самотен писател (Васил Банов в ролята). Между двамата се пораждат приятелски отношения, но скоро новината за тези отношения достига до двете дъщери на писателя, които тутакси довтасват, изплашени, че младата златотърсачка ще ги лиши от наследство. Компанията се допълва от банда затворници, начело на които е тяхното отче от пандиза - бащата на Алекс.

Филмът е приятна, макар и простодушна  комедия, в която участват някои от най-известните български актьори – Филип Аврамов, Герасим Георгиев- Геро, Стефан Денолюбов, Малин Кръстев, Китодар Тодоров, Анастасия Ингилизова, Станимир Гъмов, Яна Маринова, Любен Чаталов, Антон Радичев.  Диалогът може да се похвали с някои наистина смешни моменти, което не може да се каже за всички български филми, определящи се като комедии. Тъй като съм наясно с лесните квалификации, с които се замерват едни други някои представители на двата „отбора“ в нашата кино общност, държа да кажа, че във филма на Ивайло Пенчев не видях нищо пошло, евтино, дебелашко и прочие. Да, той е откровено зрителски, но това от кога е порок? Гледала съм десетки други „сериозни“ български филми, на които само претенциите са им сериозни, иначе са в пъти по-евтини  (не само във финансов смисъл), умозрителни, клиширани, плоски, безидейни, комплексирани по отношение на някаква наложена представа за т.нар. арткино. Не разбирам по каква логика за такива филми гилдията приема да бъдат отпускани субсидии, но демонстрира бурна алергична реакция към филми като „Летовници“ или „Като за последно“. В тях поне от време на време има някоя и друга забавна ситуация, актьорски скеч или смешна реплика. В крайна сметка след като в България няма все още работещи механизми за частно финансиране на филми, държавата би следвало да подкрепя всякакви жанрове, особено ако българската публика е показала, че иска да гледа такива филми.

Не че в „Като за последно“ няма клишета, напротив – пълно е. Той дори е изграден изцяло от клишета. Само че има една динамика на действието и добра скорост на развитието на отделните сюжетни линии, които задържат вниманието. Актьорите имат „материал“, с който да работят и се справят с жив професионален рефлекс, особено Геро и бандата затворници-свещеници. Сюжетното „разплитане“ на финала, което става само през  диалога, е може би единственото престъпление на филма, което до голяма степен неутрализира положителното впечатление от първите му 2/3. Започват едни безкрайни обяснения кой какво и защо бил направил в миналото и какво всъщност искал да направи и т.н. и в тези безкрайни обяснения се оголва изключителната алогичност на сюжета, която до този момент някак игнорираме заради гореупоменатите нелошо темпо и комедийна енергия.

Така се случи, че гледах в два поредни дни „Като за последно“ и „Февруари“ – новият филм на Камен Калев („Източни пиеси“), за който ще ви разкажа скоро. Два филма, намиращи се на двата полюса на киното – като творческа позиция. Смятам, че е страхотно, че ги имаме и двата. И да, вярвам, че държавата е в правото си да подкрепи и двата.

„Като за последно“  е с една прожекция на София Филм Фест – на 12 март, петък, от 20:30 ч. в кино Люмиер Лидл.