Само образи, ритъм и гениалната музика на композитора Филип Глас. „Коянискаци” не е филм за всички и за всеки и съм сигурна, че мнозина, които посегнат към него, ще го спрат на петата минута и ще го забравят завинаги. Може би така и трябва да бъде, не знам. Опитайте отново, след време. Това е филм, почти непоносим, изкарва сетивата ти извън всичките им възможни зони на комфорт, а това – когато се случва наистина, а не само на думи – може да бъде доста брутално. Филмът е номиниран за голямата награда "Златна мечка" на кинофестивала в Берлин.

Няма разказ, нито сюжет, история, герои, конфликти, завръзки, развръзки. Няма актьори, нито костюми, нито диалози. Герои сме всички ние – homo sapiens, homo faber– а място на действието е нашият свят, нашата цивилизация, потънала в смог и задръстена от тълпи, качени на поточната линия на някакво безкрайно, абсурдно, никому ненужно свръхпроизводство. Нашата цивилизация, която се движи с ужасяваща скорост към нищото, въртейки безспир колелото на самсара. Хипнотичната за нас материя, към която изпитваме неутолима алчност...

Сега светът е под карантина. Поне някаква част от него, поне в някаква степен, поне за малко. Най-накрая си седнахме на задниците. Насила. Иначе явно няма как да стане. Какво значение има откъде и как се е появил коронавирусът Covid-19, изкуствен ли е или естествен. Дори само и единствено заради това, че накара гъмжащия, чудовищен човешки мравуняк да се съобрази с нещо, с каквото и да е то – само това вече е плюс. Защото може би никога няма да разберем наистина кой е печеливш и кой- губещ от всичко това, а ако разберем – отговорът ще е относителен, винаги е така. Има обаче един неоспорим факт, само един – хората за малко спряха. За мъничко. И е много важно в този миг, в тази минута мълчание и покой, да разберем наистина, а не да се направим, че разбираме. Гледайте „Коянискаци”, помага за разбирането. Да не говорим, че съдържа пророчески кадри за ужаса на 11 септември 2001 г. и рухването на кулите близнаци в Ню Йорк.

Всъщност не, не го гледайте – медитирайте, докато тече пред очите ви. Затворете се някъде, пуснете си го и медитирайте върху него. Ако се получи, ще е катарзис.

Режисьорът Годфри Реджо и операторът Рон Фрик работят върху филма в продължение на цели шест години, след което водят битка, за да го разпространяват в кината. В последния момент на тяхна страна застава великият Франсис Форд Копола и благодарение най-вече на него „Коянискаци” вижда голям екран. „Не исках да показвам очевидни неща – социалната несправедливост, бедността, войните и т.н - казва Реджо. - Исках да покажа това, с което най-много се гордеем: нашият бляскав звяр - начинът ни на живот. Филмът е посветен на красотата на този звяр."

Накъде отиваме? Можем ли вече да спрем или поне да променим посоката? Достатъчно силен ли е духът ни или материята ще се окаже по-силна от него? „Коянискаци” прилича на библейското Откровение на Свети Йоан, страшно е. Това е и голямото предизвикателство на филма – като награда, че си издържал до края, не получаваш захарче, а горчива хапка. Горчива, но пречистваща.

На фона на неистовата музика на Филип Глас се чува монотонно хорово пеене. Това са древни предсказания на индианците хопи. В началото (което всъщност е край) на филма ще видите изписани три от тези предсказания.

 1. „Ако копаем скъпоценностите на земята, ще предизвикаме бедствие”

 2. „Когато приближи Денят на Пречистването (нещо като Ден на Страшния съд, но във вярванията на индианците – б.р.) небето ще се покрие с въртящи се паяжини”

 3. „От небето ще започне да пада пепел, която ще изгори земята и ще накара водата в океана да заври”

Да спрем. Да чуем. Да помислим. Не заради вируса, а защото може би вече нямаме друг избор.