Още с първите си филми – хорър-трилърът „Вила Роза” и училищната романтична комедия „Привличане” („high school movie” си е жанр)– режисьорът Мартин Макариев даде заявка, че иска да прави жанрово, тоест комерсиално кино. С участието си в режисьорския екип на сериала „Под прикритие” показа, че екшънът също му е в кръвта. Сега с „Диви и щастливи” дава да се разбере, че неговият път е този и че определено се чувства на мястото си.  

Филмът е направен с размах – малко неовладян, но все пак размах, самочувствие, неприкрит хъс за зрителски интерес, амбиция да прикове вниманието на аудиторията на всяка цена – екшън, готини жени, гонки с коли, някои от които наистина отлично направени, страхотни локации (поздравления за избора на Търново и Русе, ето това наричам аз истинско бягство), костюми, музика, всичко! Усеща се една неособено придирчива, почти юношеска киноманиакалност, която граби каквото й хареса от любимите филми. И най-вече се усеща огромната жалостивост на създателите на филма към заснетия материал, тъй като „Диви и щастливи” е с продължителност  2,10 ч., а едва ли някой ще отрече, че 20, дори 30 минути по-малко биха му се отразили чудесно. Вероятно, когато след време Макариев и екипът му успеят да се отстранят от филма си, ще видят тези излишни дължини, които спъват полета на действието, пречат на скоростта му.

„Диви и щастливи” е романтична екшън комедия за две млади жени - Боряна (Яна Маринова) и Мила (Луиза Григорова-Макариев) - на които им писва съдбата да се будалка с тях, а те в отговор да й се усмихват любезно и отново да свеждат глава и се впускат в едно приключение, което е колкото рисковано, толкова и нелепо. За да не издавам сюжета ще кажа, че към тях се присъединява младият и готин Мартин (Базил Айденбенц, участвал във филми като "Фаворитката" на Йоргос Лантимос и сериала "Виктория"), а на пътя им застава безмилостният професионалист инспектор Донев (Александър Сано) и неговата също толкова непоколебима асистентка Наташа (чудесна Дария Симеонова, макар и в епизодична роля). Още тук искам да спомена, че прекрасни, ударни епизодични роли правят и почти неузнаваемата Койна Русева и Теодора Духовникова.

Препратките към култовия филм на Ридли Скот „Телма и Луиз” (1991) със Сюзън Сарандън и Джина Дейвис са толкова оголени, че веднага става ясно, че сериозно сравнение между двата филма не си струва да се прави. Това е просто отдаване на чест към любим филм и нищо повече. „Диви и щастливи” е далеч от онова обречено пътуване – бягство без изход - потъване в пустинята, което е основният мотив в „Телма и Луиз”. Българският филм е нещо като волна игра по мотиви от творбата на Ридли Скот, взети без да са подложени на авторско перифразиране обаче. Между другото целият филм е покрит от главата до петите с различни подобни „хапки” от американското кино – сцената с излизането от затвора е замислена, стилизирана и режисирана точно така, както сме я виждали в куп американски филми. Или сцените, в които двете момичета се  преобличат - почти като героите от „Американска схема” на Дейвид О. Ръсел - уж за да не ги познаят, при все че са толкова биещи на очи в костюмите си!

Самите главни персонажи Боряна и Мила са също като че ли "привнесени" от някъде. Боряна е по-дръзка и смела, поради което човек трудно може да повярва, че точно тя така наивно-глупаво ще се забърка в цялата тази каша, а Мила е по-плаха и по-... мила, но затова пък изведнъж разкрива, че има и друго лице. И докато Луиза Григорова-Макариев  носи в себе си естествено тази двуполюсност и може да бъде и кротка, и рязка, то Яна Маринова винаги излъчва сила и енергия и определено не ти внушава усещането, че ще позволи лесно някой да я прецака. Затова ще си позволя да кажа, че повярвах на Мила и не чак толкова на Боряна.

И двете обаче показват среден пръст на полицаите средно по около 10 пъти  в продължение на целия филм, което лично мен ме подразни, защото е толкова предвидимо кога ще го направят и в интерес на истината не ни изненадаха нито веднъж. По-умереното използване на подобни маниери (например когато имитираш с пръсти, че насочваш пистолет към някого или към главата си и го съпровождаш със съответния звук и всякакви подобни) според мен щеше да предпази целия филм от силното усещане за дежа вю, без да отнеме нищо от характера на героите. Може би е хубаво актьорите да бъдат насърчавани да си измислят собствени жестове, които да придадат индивидуалност на героите им, а не да ти се струва, че през цялото време се опитват да копират нещо вече отдавна и многократно направено. Нищо против схемите, стига все пак да има момент на интерпретация в техните рамки, иначе защо е всичко? Александър Сано обаче успява хем да е в схемата, хем да е извън нея именно, защото вкарва в изпълнението си нещо неочаквано – някаква леко абсурдна сериозност и автоирония. Дори си помислих, ако това беше минисериал, а не филм и ако ..., но да не се отклоняваме.

„Диви и щастливи” обаче е направен с мисълта за публиката – единствено и само за нея. Да й достави удоволствие, адреналин, смях, емоция. С първите три се справя прекрасно, с емоцията обаче нещата са по-сложни. Когато говорим за истинска емоция, разбира се, за това случващото се да те хване за сърцето, да те трогне, а не просто героите на екрана да плачат. За да бъде истински въздействаща една драматична сцена в края на филма, тя трябва да е заложена по някакъв начин още в началото и през цялото време да вървиш към нея. Тоест някои от по-сериозните неудачи в "Диви и щастливи" са още на сценарно ниво.

Александър Сано, който заедно с Яна Маринова и Мартин Макариев, е един от основните продуценти на филма, каза в интервю, че не е лесно да се направи „филм за пуканки”. Абсолютно съм съгласна с него и затова поздравявам екипа за амбицията да се състезава с толкова много „филми за пуканки”, които вървят в кината и са направени с много повече пари от хора с много по-голям опит и с вроден рефлекс за подобни истории и за подобно кино. Убедена съм, че ще гледате "Диви и щастливи", а в крайна сметка какво по-важно от това! По-долу можете да чуете и парчето на D2 и 100 кила, написано специално за филма.