Десетгодишният Тио и майка му разглеждат картините на холандски майстори в нюйоркския музей Метрополитън. Майката обожава творбата „Щиглецът“ на холандския художник от 17 в. Карел Фабрициус и двамата най-дълго се задържат пред нея, след което обаче тя решава да се върне в друга зала, за да види още веднъж картина на Рембранд. В този момент в музея избухва бомба, майката, както и много други хора, загиват. Тио обаче оцелява, а картината „Щиглецът“ изчезва безследно.

Разплитането на възела, който свързва животът на момчето със съдбата на шедьовъра на Карел Фабрициус, е онова, което дава енергията на внушителния - 800 страници са това все пак! - роман на Дона Тарт. Изпитваш огромно удоволствие да скиташ по пътищата на книгата и да откриваш нови и нови истории и емоционални пейзажи. Както е известно обаче киното е друга работа и изисква от сценариста, който адаптира литературната творба, не толкова да я следва буквално, колкото да намери точната формула на екранизацията в конкретния случай, на превода на думите в образи, на вътрешната форма на книгата във визуална материя. Най-, най-общо казано, разбира се, тъй като изкуството на екранизацията е огромна тема и тук няма как дори да я подхванем. Сценаристът Питър Строгън е действал съвестно, без да влиза в излишни спорове с текста на Дона Тарт (който е като Ниагарския водопад и наистина без усилие може да те погълне), без да го атакува, без да изпробва съпротивителните му сили. Честно и почтено. Между другото Строгън стои зад сполучливия трилър от 2011г. „Дама, поп, асо, шпионин“по романа на Джон Льо Каре, но и зад крайно баналния, а за мен лично направо слаб „Снежния човек“ с Майкъл Фасбендер по – казват, не съм го чела - чудесния едноименен роман на Ю Несбьо. Не разбрах съвсем защо роман като „Щиглецът“ е поверен на сценариста на „Снежния човек“, но ей на, кой ме пита пък мен, нали така?

„Щиглецът“ можеше да бъде опасно муден, протяжен и скучноват филм и на моменти наистина е, обаче в крайна сметка е спасен от тази незавидна участ и дори понякога успява да те пренесе в онзи хипнотизиращо самотен свят на романа на Дона Тарт. Самотата в тази книга е главен герой за мен и филмът е съхранил нейното болезнено очарование. Ангелите хранители на „Щиглецът“(филмът) са на първо място славният оператор Роджър Дийкинс (само „Блейд Рънър 2049“, за който получи Оскар, е достатъчно да спомена, защото е гениално заснет, но ще прибавя и „Големият Лебовски“, „Няма място за старите кучета“ и „Сикарио“ ), след това актьорският отбор, защото става въпрос именно за добър, макар и не изключителен, отбор без открояващи се солови изпълнения. Специално отбелязване заслужава единствено Фин Волфхард (Майк от Stranger Things) в ролята на младия Борис с уговорката, че това момче си го бива и тепърва ще слушаме за него. Никол Кидман като майката на съученика на Тио, в чието семейство момчето е настанено след като остава само, е точно такава, каквато е в повечето от последните си филми – безизразно лице, върху което не помръдва нито едно мускулче и очи, които се опитват да компенсират тази безизразност. Ледена кралица и така нататък. Позволявам си да коментирам външността й, защото в крайна сметка външността на актьора е негов професионален инструмент. Вече май трябва да има специални уроци по актьорско майсторство за актьори с ботокс в лицето. Нелепи са и усилията на гримьорите да състарят едно лице, което е изкуствено подмладено. Кидман, когато е в кожата на възрастната версия на героинята си, е с бутафорно състарена шия и гладко като на момиче чело и всичко това изобщо не помага нито на нея, нито на цялостното усещане за филма. Единственото, което виждаш е грим, грим, грим. Фалшиво е.

„Щиглецът“ е с продължителност 2,30 ч. и не мога да ви излъжа, че няма да усетите как са отлетели. Ще усетите, но в същото време вярвам, че ще ви бъде хубаво. Защото филмът успява да те омагьоса с непрекъснатото преливане на времевите пластове един в друг, с тъгата, която носи в себе си, със самотата на всеки един от героите си, за която вече споменах, с носталгичната си прелест и с неизречените чувства. Ето това е най-силното в него – недоизказаността. Деликатността на метафората за птичката, чиито крака са привързани към металната стойка и тя никога няма да отлети. Красив образ – и в романа, и във филма. И е съхранен, не е преекспониран, не е натрапван непрекъснато, обясняван и в крайна сметка умъртвен. Ако поискаш само можеш да се докоснеш до него. Ако имаш нужда. Душата на романа на Дона Тарт е изцяло в камерата на Роджър Дийкинс и си мисля, че това е същността на киното – техниката да успее да предаде душата.

Отидете на този филм все едно отивате в мрачновато-уютен стар градски ресторант, където ще седнете сами на една маса в ъгъла и ще изпиете дъъълга чаша вино с няколко цигари, а компания ще ви правят само сенките от миналото.