Гай Ричи - режисьорът, създал иронично-брутални трилъри като „Гепи” и „Две димящи дула” - сега разказва със стряскащ размах и завидна лекота една от най-известните приказки от древния епос „Хиляда и една нощ”. Неговият „Аладин” буквално се лее пред очите ви! Сякаш могъщият вятър на вдъхновението (и бюджетът от стотици милиони долари, знам това) е издул платната му и той се носи, носи, танцува, лети! Някак не можеш да спреш да се усмихваш, толкова ти е радостно и хубаво на душата!

Разбира се, в този мащаб могат да се вихри само Холивуд и по-специално – джиновете от Disney. Като казах „джинове”, да ви представя герой номер едно - джинът от лампата Джини (Уил Смит), който далеч не е съвършеният дух изпълнител на желания, ами е по-скоро точно обратното – несъвършеният дух изпълнител на желания. Самовлюбен, капризен самохвалко, син на цвят, подобно на пламък от газена лампа, който обаче си има една голяма мечта – да стане обикновен относително свободен човек. И е смешен. Много. Ще се забавлявате с него, а после ще ви досади малко, но кой ти гледа!

Най-прекрасното в „Аладин” е безобразно-безразборният весел микс от етноси и култури, в който като че ли всяка точка от нашата планета има свой представител под една или друга форма. Мена Масуд в ролята на Аладин, е с египетско-канадски корени, Марван Кензари (злият и властолюбив Джафар) е роден в Холандия от родители тунизийци, красивата Наоми Скот в ролята на принцеса Ясмин пък е родена в Обединеното кралство с баща англичанин и майка от Уганда, но с индийска кръв, Навид Негабан в ролята на Султана е иранец, живял в Германия и установил се в Щатите и т.н., и т.н. И цялата тази адски красива мултиетническа тълпа танцува заедно някаква смес от боливудски, африкански и хип-хоп танци под звездното небе на арабската (хиляда и една) нощ и това е удивително! Светът наистина може да бъде едно царство (съзнателно използвам приказната „терминология”).

Филмът е толкова пищен и чудесен и е направен с такава енергия, че успява да „претопи” дори неизбежната в случая доза кич по такъв начин, че тутакси му я прощаваме. Има и немалко сцени, които са прекалено раздиплени – факт, който отбелязваш и игнорираш веднага. Успяваш да отпратиш като досадна муха дори и цялата тази история с правата на жените в арабския свят, която ни се набива в главите с доста форсиран патос.

Накрая си приятно омаломощен от зрелището – тежко-сладко, маслено и ароматно до прималяване. Иска ти се да поспиш и докато спиш отново да сънуваш приказка. И така хиляда и една нощи поне.