След като гледах „На парчета” (вижте ревюто тук) носех различните ужасяващи лица на Кевин Уендъл Кръмб (Джеймс Макавой) в главата си месеци наред. Беше един от най-върховните филмови кошмари, които съм преживявала. Сега, след „Стъкления”, нещата далеч не стоят така. По време на филма си мислех, че най-първото ми гадже, което навремето ми каза: „Спокойно, вторият път няма да е толкова страшно!”, май ще се окаже много прав. И в този случай.

Да, „Стъкления” изобщо не е толкова страшен, колкото „На парчета”. Не само защото е направен с парчета от „На парчета” и от „Неуязвимия”, но и защото отсъства всякакъв момент на стряскане, шок, изненада, а трилърите се хранят с тези моменти.

Кевин Рандъл Кръмб (отново Макавой), който страда от дисоциативно личностно разтройство, отново отвлича няколко девойчета и ги затваря в едно хале, отново им разиграва своето психарско one man show с многото самоличности, след което ги уведомява, че тяхната роля е да станат храна на Звяра, който всеки момент ще дойде. Паралелно проследяваме историята на Неуязвимия (Брус Уилис), който пък е призван да спаси отвлечените момичета. След сблъсък помежду им Кевин и Неуязвимия се озовават в психиатрична клиника, където са проучвани от лекар психиатър (Сара Полсън), опитваща се да намери обяснение на необикновените им способности. В същото „заведение” се намира и друг герой – Стъкления (Самюел Джексън). Неуязвимия и Стъкления се опитват да се справят с Кевин и всичките в него и най-вече с най-могъщото му проявление, Звяра, но накрая и тримата се оказват от едната страна на бариерата, а от другате са жестоките нормални хора. С една дума – филмът има послание. Ама нямаше нужда, благодарим!

В „На парчета” градацията на персонажите, които извираха от безддънната личност на Кевин, подготвяше появата на Звяра по най-добрия начин. И после, когато видиш огромния му гръб, животинските жили, дебели като въжета, когато чуеш свистящото му дишане, направо излизаш от кожата си... В „Стъкления” всичко е ясно – как изглежда Звяра, как се движи, как напада. Да не говорим, че на бедния Джеймс Макайвой му се налага през две минути да се съблича, понеже Звяра винаги трябва да е гол до кръста (за да се изплашим от страшните му жили вероятно), а в този филм той много често изпълзява на светло, потапяйки всички останали самоличности. Освен това тук няма за кого реално да се страхуваме, защото в крайна сметка всички са със суперсили, а пък и не сме сигурни кой от тях искаме да спечели. И ни е малко все едно, а да ти е все едно в един трилър кой ще умре не говори добре за него. В „На парчета” се молехме Кейси, героинята на Аня Тейлър-Джой, преживяла толкова насилие още като дете, да се спаси, а тук тя е нещо като ментор на бившия си похитител. И въобще всичко е някак много нравоучително и „дълбоко”, но наистина в кавички.

Хрумна ми, че може би филмът ще въздейства по друг начин на някой, който не е гледал нито „Неуязвимият”, нито „На парчета”, но всъщност при него може би дори ще е още по-зле, защото ако нещо крепи „Стъкления” то това са именно връзките му с предишните два филма – по-силни, по-приковаващи, много по-майсторски изградени и разгърнати. Сега Шаямалан разочарова.

За мен лично най-забавната смешка бе, че една от общо 23-те самоличности на Кевин Уендъл Кръмб, е киновед (т.е. кинокритик, киноисторик) със специални интереси в областта на японското кино от 50-те години. С тази смешка Шаямалан вероятно се е опитал да „подкупи” филмовите критици, а ако не стане – поне лекичко да им се присмее. Второто му се е получило, но първото – едва ли.