Два от предишните филми на Асгар Фархади – прекрасният „Раздялата” (2011) и доста по-компромисният, според мен, „Търговският пътник” (2016) – са удостоени с Оскар за чуждоезичен филм и резултатът е налице – иранецът вече снима с големи звезди като Пенелопе Крус и Хавиер Бардем. За първи път действието на филма му е изцяло „изкоренено” от родния Иран, а съспенсът има толкова сериозна роля. Явно Фархади се опитва и тематично, и жанрово да излезе извън рамките на киното, което е правил досега, на действителността, която е показвал, на темите и проблемите, с които се е занимавал.

Пенелопе Крус е в ролята на Лаура – испанка, която живее в Аржентина със съпруга си и двете им деца, но се връща в родното си село за сватбата на сестра си. Там обаче я чака цялото й минало – произхода, роднините, старата й любов, старите й грешки – за да се вреже по брутален начин в настоящето й. Хавиер Бардем е нейният бивш любим Пако, който също си има нов живот, но се оказва, че общото им минало е по-силно от всичко. Това е и най-въздействащият момент във „Всички знаят” – усещането, че където и да отидеш не можеш да избягаш от това, което си. Миналото не е мъртво, а е част от теб, част от настоящето и бъдещето ти – и за добро, и за лошо. Трябва да го приемеш и да се съобразяват с него.

Локацията, на която е заснет филма – градчето Торелагуна, близо до Мадрид – е фантастична: пуст каменен площад, който всяка сутрин се мие, а следобяд се пълни с глъч и хора, тесни улички, кръчми на открито... Все едно си във филм на Торнаторе, или на братя Тавиани, или пък в онзи незабравим филм на Бертолучи „Стратегията на паяка”. Хем красиво, малко и слънчево градче, хем някак хладно, отчуждено. Великолепно избрано място!

Асгар Фархади е заложил на историята, на сюжета и се е опитал да „приглуши” похватите, с които ги разгръща пред очите ни. Не флиртува с едри планове или монтажни връзки, нито с особени ракурси или игра с цветовете. Камерата просто следва историята дискретно, разказва я с дълги кадри (който е гледал филмите на големия гръцки режисьор Тео Ангелополус „Трупата”, „Погледът на Одисей” и др. вероятно ще си спомни неговите дълги кадри, които някой много точно бе нарекъл „очакващи”), с продължителни наблюдения върху актьорите, без никакво маниерничене, понякога дори почти в документална стилистика, от ръка. Може би светлината и моделирането с нейна помощ на лицата на героите и на средата на действието е единственото по-натрапчиво използвано средство. Но затова пък как само е използвано! Отново без търсене на външен ефект, без преследване на изкуствено красива „картинка”.

Пенелопе Крус и Хавиер Бардем, макар да играят бивши влюбени, са отделени от целия останал свят на филма с невидима обща аура – аурата на любовта. И въобще не преувеличавам! Разбира се, тя се ражда спонтанно – заради това, че споделят живота си в реалността. Но съществува около тях и като екранна двойка, тоест между героите им, свързани завинаги от онази любов, която и за двама им е била първа. Има такива двойки – цял живот ще се обичат, но е невъзможно да прекарат живота си заедно. И не защото – както е в баналните филми – единият да кажем е кариерист, а другият домошар или нещо подобно, не. Просто съдбата, нещо необяснимо... Неслучайно във филма няма ясно обяснение на това защо те са се разделили в миналото. Много е хубава тази недоизказаност и тази липса на логическа мотивировка, на старателно изковани обяснения.

Филмът е силен и въздействащ и при всички положения е най-комерсиалният филм на Фархади до този момент. Гледайте!