Отдавна си мисля - още откакто гледах "Южнячки" и "Пурпурният връх" - как ще дойде момент, в който ще нарека Джесика Частейн „новата Джулиан Мур” и ето че моментът дойде. Вярно, че госпожица Частейн има още път да извърви, но това й е посоката. В „Принцесата на покера” тя е алфата и омегата, душата и тялото на филма, съдържанието и формата и т.н. И за добро, и за лошо.

Имало едно време прочут сред олимпийските богове на шоубизнеса нощен клуб – The Viper Room в Уест Холивуд (във филма присъства под името „The Cobra Lounge”), свърталище на греха и удоволствията за най-богатите и най-известните, в което те оставяли стотици хиляди и дори милиони за хазарт, хероин, питиета със стократна надценка и т.н. Един от основателите му е Джони Деп, но клубът ще остане в историята вероятно най-вече като лобното място на суперталантливия актьор Ривър Финикс (брат на Хоакин), който именно тук намира смъртта си, надрусан до козирката, в една сутрин в края на октомври през 1993 г., едва 23-годишен.

Именно в този клуб през 2003 г. двайсет и няколко годишната истинска Моли Блум, бивша състезателка по ски свободен стил, прекратила състезателната си кариера заради тежък инцидент и последвала операция на гръбначния стълб, влиза като сервитьорка, за да се превърне скоро в нещо като „Мадам на хазарта” или както още я наричат „Принцесата на покера”. Тя организира незабравими вечери за каймака на холивудския елит (в биографията си споменава сред своите редовни клиенти Леонардо Ди Каприо, Мат Деймън, Бен Афлек, Маколи Кълкин, Тоби Магуайър и др. ), в които парите са просто хвърчащи килимчета от приказките от хиляда и една нощ, отвеждащи душите на играчите грешници в един още по-вълнуващ свят. Това й е бизнесът на Моли, в ролята на която се превъплъщава Джесика Частейн. Това е и светът на този филм, в който успехът и провалът са просто двете лица на една и съща карта. Философията на „играчите на рулетка”, слава Богу! не ни е натрапчиво разяснявана през цялото време и никой не ни занимава със страстта им към риска или зависимостта им от поредната доза адреналин. 

Арън Соркин, който тук е не само сценарист, каквато е основната му професия, но и дебютант режисьор, е изключително обигран в драматургичните техники - негови са брилянтните сценарии на „Социалната мрежа” на Дейвид Финчър и "Стив Джобс" на Дани Бойл. Той се е опитал да преплете истинската история на Моли Блум с мотиви от тази на нимфата от древногръцката митология Цирцея (или Кирка), която с магия превръща спътниците на Одисей в свине. Препратката е добра идея, обаче остава да виси във въздуха и ми се струва, че не успява да изпълни функцията си.

Така че Соркин може и да е опитен в драматургията, но не и в режисурата и това личи. Житейският материал, на който се основава сценарият на филма, е изключително богат и интересен, но във филма той е доста тромаво овладян. Ритъмът е равен, на моменти разказът е дори скучен, непрестанните и недодялани връщания в близкото и в по-далечното минало вместо да теглят психологически, емоционално действието напред по-скоро създават усещане за буксуване на едно място. Монтажът въобще не помага на колата да излезе от калта, образно казано. И за съжаление, точно там, където уж трябва да стъпим в дълбокото и да открием извора на случващото се с Моли – историята с баща й – ние откриваме едно голямо, блудкаво клише, плитко и повърхностно. А най-големият парадокс е, че въпреки това Кевин Костнър в ролята на бащата ни поднася много силно изпълнение и съм сигурна в неговото завръщане в играта. Възрастта го е променила почти до неузнаваемост, а за един актьор с минало на секссимвол това е нещо като втори шанс.

Предполагам, че всяка актриса на възраст 35+ в Холивуд мечтае за роля като тази на Моли Блум. Джесика Частейн се възползва от шанса си... доколкото й е по силите. Нейната добре намерена пикантна елегантност (сменя сигурно 50 аутфита!) – порцелановата й кожа, червеникавата коса, леко смущаващия сексапил на дрехите й – е много важна част от превъплъщението й. Както и лицето й, сякаш покрито с прозрачна маска, филтрираща истинските й чувства. По този повод си спомням уроците по актьорско майсторство, които ако не се лъжа Катрин Хепбърн давала на Джейн Фонда на снимачната площадка на „Край златното езеро”. „ Когато лицето ти не изразява нищо то е като огледало, в което всеки вижда всъщност собственото си отражение”. Метод, който Джесика Частейн в пълна степен следва в случая. Онова, което липсва на нейната роля тук е много малко, но много важно – то е като черешката на тортата, тиарата на принцесата, един последен категоричен щрих... Някакъв полъх на лудост й липсва, при това по сценарий, а не като актьорска работа. Прекалено е ... „правилна”, лекоусмихната, дори елегантността й е прекалена. Някак е като девица светица, попаднала случайно в пъкъла при грешниците. И през цялото време си мислех как ли би я изиграла една Дженифър Лорънс, която все още държи в плен сърцето ми с онова, което направи в „Американска схема” на Дейвид О. Ръсел. Или пък една Ейми Адамс. Добра е Джесика Частейн, но тези две момичета са по-добри.

Гледаме и Идрис Елба в ролята на адвоката на Моли, който е единственият човек, при това напълно непознат, който застава до нея в най-трудния й момент. Ролята е малка, дори никаква, но Идрис Елба... Щях да напиша, че я прави голяма или нещо подобно, но истината е, че просто много го харесвам този актьор. Притежава природна харизма, роден е за звезда. Ако Джесика Частейн винаги има нужда от повече „подправки” (поради твърде неутралния си по природа вкус, малко като на сиренето тофу), то Идрис Елба е роден великолепен.

„Принцесата на покера” е приятен филм за уикенда. Казвам го с цялото си подозрение, че истинската история зад този филм е далеч, далеч по-наситена, по-сложна и със сигурност по-интересна. Въпреки това съм длъжна да отбележа - изпълнението на Частейн бе номинирано за "Златен глобус", а сценарият на Соркин е в очакване на Оскарите.