Писателката Дебора Могак трябва да бъде поздравена за избора на историческия фон, на който се развива любовната история в романа й – истерията по редки луковици на лалета, в която едва ли не цяла Холандия изпада за период от три години между 1633 и 1636 г. Някои луковици били абсурдно скъпоценни, заменяли ги за карета с два коня или дори за къща. Безпрецедентната спекула продължава до началото на 1637 г., когато само за три дни – между 3 и 6 февруари – половината от населението на страната фалира. Тази случка действително е известна като „треската за лалета”, но също така и като първия финансов балон в историята.

Във филма „Треска за лалета”, създаден по романа на Могак, именно този пласт е най-впечатляващ – живописната атмосфера на епохата, Амстердам в златните си години, автентично възпроизведената среда, превъзходните костюми, светлината, която е уловена така майсторски, че придава на изображението усещането за картина на Вермеер. Всъщност като казвам, че е най-впечатляващ, искам да кажа и, че е единственият впечатляващ. Всичко останало е необикновено скучно или в най-добрия случай посредствено.

Посредствена е Алисия Викандер в ролята на София – красива млада жена с бедняшки произход, измъкната от мизерията от съпруга си, 60-годишният богат търговец Корнелис (Кристофър Валц). Валц от своя страна отново играе „лошия” с познатата ни леко садистична усмивка – все едно режисьорът Джъстин Чадуик е взел назаем героя му Блофелд от последния филм за Джеймс Бонд „Спектър” и му е нахлузил една от онези плисирани колосани кръгли яки. А що се отнася до младия художник Ян, любовник на София, тук положението е най-тежко. На пръв поглед актьорът Дейн ДеХаан („Валериан и градът на хилядите планети”, където много го харесахме) е най-подходящият избор – романтичното, носталгично излъчване е изписано върху лицето му, въплътено е в грацилната му фигура. Обаче през цялото време ти се струва, че са му дали някакви успокоителни, от които е изпаднал в ступор. Крайно неадекватен влюбен и понеже Викандер също не е във форма, човек си мисли: Колко по-завладяващи влюбени бяха Ди Каприо и Кейт Уинслет в „Титаник”! Защо точно за тях се сетих? Ами защото и тук има сцени, в които той, бедният художник, рисува нея, бедната съпруга на богатия гаден тип и сините му очи се впиват в нея, обаче... Нито Дейн ДеХаан е Лео, нито Викандер е Кейт Уинслет. Засега. Вяли са, неовладяни, а може би просто не си пасват. В киното тези неща се усещат така както се усещат и в живота – не винаги можеш да определиш точната причина.

Историята също е разказана разсеяно и й липсва тяга, която да я тегли напред, както и вътрешно напрежение, събитията са механично навързани, чувствата са заявени на хартия, но актьорите не ги излъчват. Филмът е спасен от своята плътна, жива, красива визуална тъкан, която ни привлича да се потопим в епохата и наистина нищо повече.

Мисля си също така, че не винаги е хубаво да не се отказваш. Съдбата на този филм го доказва. Най-напред той е трябвало да се случи още след излизането на романа, със съвсем друг екип – Джон Мадън режисьор, Натали Портман, Джуд Лоу – но до снимки така и не се стига, макар че дори хилядите лалета, необходими за тях, са били вече закупени. Настоящият проект също стартира преди доста време, но едва сега вижда бял свят. Какво от това обаче?