За този филм Шон Пен получи рекорден брой за кариерата си като режисьор „еднозвездни” ревюта (ако случайно някой не знае почти навсякъде в западната преса филмовите ревюта и анализи са придружени с оценяване със звездички или точки – от една до пет) на миналогодишния фестивал в Кан. Скандалното е, че година по-късно същите издания не се посвениха да оценят с две звезди новия „Спасители на плажа”. Не че има много общо между двата филма, но... все пак са филми, нали?

Рин (Шарлийз Терон) и Мигел (Хавиер Бардем) са лекари, които се срещат в бежански лагер в Либерия и изживяват любовна история на фона на безнадеждния ужас на гражданската война в някои западноафрикански страни. Очевидно наличието на тази любовна история побърква критиката, въпреки че Холивуд винаги е пречупвал подобни теми през призмата на любовна история или на някаква индивидуална човешка драма. В случая Шон Пен просто играе по правилата на Холивуд, макар че не ни спестява трагизма и безизходицата на реалността в онази част от света. Всъщност не „макар че”, а ЗА ДА не ни спести тази реалност. Какъв е другият начин? Документален филм за ежедневния кошмар, в който живеят стотици хиляди хора. Не че не са правени такива филми. Не че сме ги гледали. Имам предвид – колко от нас ще изгледат докрай филм на подобна тема, поднесен ни без „анестезията” на звезди като Бардем и Терон и на една любовна история между техните герои? Освен това, ако трябва да сме честни, във филма на Шон Пен има кадри, които рядко могат да бъдат видяни дори в документален филм. Няма да ги преразказвам, защото се опитвам да ги забравя.

В „Последното лице” Шон Пен се опитва да изложи различните гледни точки към проблема за бежанците и за намесата на западния свят в тези кървави конфликти, за чието възникване той също има вина. Има ли смисъл да се бориш и да рискуваш живота си, за да спасиш двама-трима при положение, че междувременно ще загинат стотици и ти нищо не можеш да направиш? Възможно ли е западната цивилизация да наложи принципите си на народи, които живеят по други правила? Трябва ли да го прави? Правилно ли е? А какъв е другият вариант – да остави тези народи да се избиват? Кой печели от търговията с оръжие и наркотици в Западна Африка? Кой печели от войната?

Според мен всеки си е задавал тези въпроси във връзка с толкова болезнената днес тема за бежанците и в своя филм Шон Пен просто обобщава цялата дискусия. При това го прави честно, дава израз на всичките си колебания и не си играе на голям бунтар и носител на истината. Защото Шон Пен много често е заемал героичната позиция на Онзи, който не се страхува да заеме непопулярната позиция. Може би си спомняте режисирания от него откъс във филма „9/11”, в който 10 режисьори от цял свят показаха своята гледна точка към взривяването на кулите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. В краткия филм на Пен един човек живее в апартамент, който вечно тъне в сянка, заради двете кули и саксийното цвете, което се опитва да отгледа, линее от липсата на светлина, докато един ден това цвете изведнъж бива огряно от слънцето и се съживява. Да, Шон Пен направи този кратък филм, когато Америка буквално кървеше все още от трагедията. Сега светът „кърви” заради неспособността си да намери решение на проблема с бежанците и единственото, което Шон Пен се опитва да каже с филма си е, че тези хора не винаги са били бежанци, че всеки от тях си има своя история и хора, които го обичат и с които е свързан и да покаже от какво бягат те. И да помоли за милост – от тяхно име. Пък който може да я даде – да я даде. Посланието му е нещо такова: Не можеш да спасиш света, но можеш да спасиш един човек.

Филмът дава и една различна гледна точка към хората, участващи в подобни мисии по света, които излагат живота си на риск всеки ден и в един момент за тях се оказва просто невъзможно да се върнат в добре уредения свят и да живеят добре уреден живот. Самият режисьор казва на пресконференцията, която дава в Кан след премиерата на филма, че неговите наблюдения върху такива хора показват, че те преживяват толкова силни стресови ситуации и преминават през такъв шок, че ако издържат в началото, после стават зависими от този адреналин. „Не винаги продължават да го правят от хуманност, понякога просто се е получило необратимо психологическо пречупване” – казва Пен. Нещо подобно се случва с Мигел, героя на Бардем.

Шон Пен си вкарва два автогола в този филм и вероятно именно те са основната причина за толкова негативните отзиви, които „Последното лице” предизвика. Първият е леко претенциозната структура на филма, в която времевите пластове са разместени и това изглежда като външен ефект, при това старомоден. Вторият е сцената с речта, която героинята на Шарлийз Терон, облечена в страхотна рокля, произнася на благотворителна вечеря и в която ни обяснява с натежали от сълзи очи, че и тези хора имат мечти и са същите като нас. Това вече толкова пъти е казвано и писано, че никой не може да ни впечатли с подобно слово.

Хавиер Бардем и Шарлийз Терон определено не правят ролите на живота си тук (мен ако питате големият въпрос е какво прави Жан Рено), но не вярвайте на онези, които твърдят, че филмът е блудкав. Ще повторя – в него има шокиращи картини, при това съвсем не самоцелни, а шокът не може да е блудкав. Шон Пен отлично знае това. Освен това ми харесва, че не е обсебен от образа на вечния бунтар, защото много често зад подобен образ се крие просто едно голямо его.

И още нещо - ако след края на филма продължавате да се чудите защо Мигел прави изборът, който прави, пуснете си пак "Otherside" на "Red Hot Chili Peppers" (макар че във филма ще чуете парчето поне два пъти). Red Hot ще ви обяснят по-добре.

„Последното лице” (The Last Face)е в кината от днес.