Сигурна съм, че има много талантливи редактори, които неведнъж са спасявали задниците на авторите. Само че така или иначе редакторската работа е вторична и винаги ще бъде в сянка. Дори и най-гениалната акушерка не е родилка и това няма как да се промени.

„Геният” на Майкъл Грандейдж, създаден по едноименната книга на А. Скот Бърг, издадена у нас от Colibri, има две сериозни номинации от тазгодишния кинофестивал в Берлин – за най-добър пълнометражен дебют и за голямата награда „Златна мечка”. Филмът се опитва да отдаде почит на Максуел Пъркинс, легендарен литературен редактор в издателство „Скрибнър” от началото на 20 век, работил с писатели като Франсис Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф.

Тъй като творбата на Грандейдж се концентрира върху отношенията на Пъркинс с Томас Улф, според мен за нейния живот на българска почва ще окаже известно значение фактът, че у нас творчеството на този писател е почти непознато. Мисля, че от доста години не е преиздавана нито една негова книга. Лично аз съм чела само романа му „Паяжината и скалата”, откъдето съм запомнила и най-любимото ми описание на Ню Йорк въобще. Цитирала съм го неведнъж, затова извинете, ако се повтарям. Едно момче от дълбоката американска провинция слиза от автобуса и „...в този миг нещо страхотно го разтърси. Беше Ню Йорк.”

Заглавието е дразнещо претенциозно, между другото, понеже ако определим Максуел Пъркинс или неговия огледален образ във филма Томас Улф, като гении, как тогава ще наречем Шекспир, Моцарт и Леонардо например? Искам да кажа, че зрителите трябва да са наясно, че в този филм със заглавие „Геният” в крайна сметка ще гледат историята на взаимоотношенията между двама души, известни на малцина. „У нас” – ще прибавите вие, но аз си мисля, че и по света сред по-масовата аудитория популярността на Улф не може да се мери с тази на Фицджералд и Хемингуей. Четох, че Уилям Фокнър го бил обявил за "може би най-талантливият" от тяхното поколение, но четох и, че после се е отказал от думите си. 

Филмът показва доста схематично и клиширано образа на писателя, който е „обладан от творческите си демони” и „гори в работата си”, обича жените и алкохола, избухлив е, егоцентричен и т.н. Джуд Лоу в ролята на Томас Улф не допринася с нищо за разгръщането на този образ, но няма как и да допринесе – скован е от клишето, в което са го затворили авторът на сценария Джон Логан и режисьорът. Никак не съм изненадана, че Майкъл Фасбендер, който в момента е в пика на кариерата си, е отказал ролята.

Колин Фърт като Максуел Пъркинс е в по-добра позиция, понеже никой няма изградена представа за образа на „редактора”. Редакторът никога не е бил „герой”. От тази позиция Фърт успява да изгради пълнокръвен образ на човек, който работи със същата страст, с която и писателят, но без блясъка на славата и признанието, без суетата и егото. Човек, който е изключително добър в това, което прави и който работи достойно, за да си изкарва прехраната. Добре, и какво? Това е много тънък момент – колко е важен онзи, който ще шлифова с последната шкурка една вече готова творба – и не бива да се подхожда към него така първосигнално и с готови щампи, както е направил Майкъл Грандейдж. Изключително грубовата и безсилна режисьорска работа – единственият опит за някакъв подтекст е мотивът с шапката върху главата на Максуел Пъркинс, но пък колко пъти ни го натрапиха този мотив! Направо очите ще ти избоде, че авторът иска да ти каже нещо с него.

Истинските професионалисти във филма са двама – Фърт, понеже е успял да се заключи и скрие, но все пак звездната му актьорска харизма леко огрява и неговия герой, и Никол Кидман, която прави роля от нищото. Нейната героиня е Алайн Бърнстейн, дизайнер по костюмите в театъра и любима на Томас Улф, която той винаги пренебрегва, заради творчеството си. Отново клише, при това поднесено като клише. Но големият актьор затова е голям, защото може да извлече живот дори от клишетата. На Джуд Лоу този път не му се получава. Лично аз се надявам и очаквам скоро отново да гледам Кидман в голяма роля.

В началото сравних филма с пътуване с влак поради една основна причина – монотонността. Той е монотонен като ритъм, унил като действие и монохромен като изображение – землисто-кафяво, охра, сепия филтър. И през повечето време героите пишат, редактират и си говорят, а това не са най-благодатните за визуализиране дейности, освен ако не проявиш специално въображение, каквото тук липсва.

Максуел Пъркинс сигурно е бил гениален редактор. Работата е там, че единствено самият писател, самият автор може да оцени и разбере гениалността на своя редактор. За читателите тя няма никакво значение. За историята на литературата - също. И това е едновременно жестоко и справедливо.