Ръсел Кроу нахлува отново в сърцата ни - с ритник - и ни сразява със стокилограмовия си брутален чар. Не искаме и да чуваме за никакви метро-, лъмбър- и прочие сексуални типове. Искаме теб, Ръсел! Но стига обяснения. Черната екшън комедия „Любезните пичове“ на режисьора Шейн Блек имаше премиера в извънконкурсната програма на току-що приключилия филмов фестивал в Кан. Филмът те гръмва още със самото си начало. Няма да разкажа какво точно е то естествено, но бъдете сигурни, че е ударно. Също така брутално, абсурдно, нелепо, гротескно, какъвто впрочем е и целият филм.

Много обичам криминални филми и романи, в които самотни мъже с блестящи умове и чувство за хумор разследват убийства. (Като се замисли човек нито един от големите детективи не е женен – нито Холмс, нито Поаро, нито Марлоу, нито Мегре, нито Сам Спейд.) Двамата „съдружници по стечение на обстоятелствата” от „Любезните пичове” Джаксън (Ръсел Кроу) и Холанд (Райън Гослинг) са някакви такива типове самотници. Само че първият е наемен бияч, около 130 кг., силен, точен, съобразителен, професионалист, а вторият – частен детектив - пълен лузър, отличаващ се с неособено блестящ ум и обикновено „издирващ” отдавна починали съпрузи на сенилни възрастни дами. На мен страшно ми хареса тази комедийна двойка - Холанд „глупакът” и Джаксън „печеният”. А между тях е 13-годишната дъщеря на Холанд Холи (Ангъри Райс), която е просто фантастична – хем дете, хем воин, получило нелепо възпитание от нелепия си баща и напомняща Матилда – невръстната героиня на Натали Портман от култовия „Леон” на Люк Бесон.

Джаксън и Холанд се обединяват, за да разкрият два доста заплетени случая – с изчезнало момиче и със смъртта на порно звезда – които на пръв поглед изглеждат без връзка помежду си. Дуетът си го бива и лично аз очаквам поне едно продължение на филма.

„Любезните пичове” много ми напомня на „Мъжът от U.N.C.L.E.” (2015) на Гай Ричи като вторият е далеч по-изкусен, майсторски и талантливо направен. И все пак винтидж стилистиката, в която са издържани и двата филма като единият прави реверанс към 60-те, а „Пичовете...” – към 70-те, препратките към различни шпионско-детективски класики, двамата герои, които хем преследват една цел, хем са непрекъснато в конфликт, обилното подправяне с абсурден хумор – няма как да не направиш връзката.

Може би в в първия си половин час, веднага след бруталното начало, филмът ще ви се стори муден и дори досаден – при мен поне беше така, но после отново набира скорост.

Очаквайте комиксово насилие, пародиране на клишетата и въобще – тотална игра.

Лично аз съм „за”.