Във фоайето на софийската болница „Надежда“ е оживено като по „Графа“ на обяд. Преобладават младите жени, някои с кореми в различен стадий от бременността, други – с надеждата да ги имат. Разбираме, че прегледи в болницата се записват за година напред, идват хора от цяла България.

Изчакваме д-р Кристина Чачева да приключи с пациентите си за деня. Понякога те са повече от дузина и д-р Чачева признава, че след това не й се говори с никого. Тя, заедно с д-р Марина Михова, направи през ноември операция на бебе в утробата на майка му, без която то нямаше да оцелее. И д-р Чачева нямаше да може да присъства на кръщенето на Християна от Симитли и да й подари рокличка и шапка.

Операцията се налага, защото зародишът събира вода в гръдния кош и шансовете за оцеляването му намаляват с всеки ден. Д-р Чачева влиза с игла в утробата на майката и поставя дрен в дробовете на бебето, през който водата да изтича. Малкото като кукла момиченце преди това е упоено, упойката е поставена в крачето. Самата операция трае минути, но преди „старта“ се изчаква бебето да застане в подходяща позиция, като лекарите му помагат и с внимателни раздрусвания на корема на майката. След това екипът стиска палци то да не извади дрена, както е направило два пъти преди това. „Бебетата пипат – казва д-р Чачева. – Хващат си пъпната връв, краката, ушите, прозяват се, хълцат.“

Самата тя идва на бял свят с помощта на вакуум, защото „не съм искала да изляза“. Майка й я ражда на 19 години. В семейството няма лекари, но още на 2 години Кристина заявила, че ще става доктор. Тя е от Пловдив, учи в немска гимназия и затова, когато в четвърти курс в Медицинската академия се появява възможност да продължи образованието си в чужбина, избира Германия. Още докато е студентка там, я открива човекът, когото смята за своя голям учител. Проф. Томас Кол е голям и буквално – 2 метра висок, тежък 110 кг, от които повечето са мускули, поддържани с поне 100 коремни преси дневно. Проф. Кол е светилото на Университетската клиника по акушерство и гинекология в Бон, детски кардиолог, прочут специалист по пренатална диагностика и терапия, каквато специалност взима и д-р Чачева. За него казва, че като всички велики хора е малко странен, нищо не може да го спре в постигането на целите му. След като завършва обучението си в Бон, д-р Чачева застава начело на отделението по пренатална диагностика в болница в Хамбург. Казва, че в Германия няма частни болници в смисъла, в който ги познаваме у нас. Повечето са собственост на църквата – Католическата или Протестантската, или са общински и университетски. Питаме я дали в Германия е прието хирурзи да се отказват от хонорарите си, както направи тя в случая с Християна, за чието семейство сумата за операцията е непосилна. Оказва се, че болничните лекари там не вземат хонорари и изобщо нямат никакъв пряк досег с пари.

В Германия д-р Чачева изражда и първото от 700-те си бебета, но не го помни – от стрес. Помни обаче най-голямото, което изважда на бял свят – 5-килограмово, майка му, снажна германка метър и осемдесет, го ражда с две контракции. „Когато дойдох в България, бебетата ми се виждаха маломерни – в Германия масово са над 3,5 кг, но после свикнах“, казва д-р Чачева. И другата разлика – жените там искат да раждат по естествен път, секциото е изключение.

Решава да се върне в България преди 2 години, когато получава покана да работи в болница „Надежда“, оглавявана от д-р Стаменов. Причините: всеки камък тежи на мястото си, вярата, че у нас може да се прави и развива качествена медицина, и... ужасът от 24-часовите дежурства в германските клиники.

Д-р Чачева живее с приятеля си, компютърен специалист („добре че и той не е лекар“), отскоро взема уроци по поп пеене при известния музикален педагог Георги Мирчевски. На 39 е и когато я питаме как си представя живота след 10 години, казва – „с едно дете, не, по-добре да ги закръглим на две“.

На излизане от болницата виждаме метални табелки с имената на дарителите й – семейство Домусчиеви и футболен клуб „Лудогорец“. Преди това, в кафенето, изчакваме млада жена да си купи кафе. Дайте ми и късметче, моли жената, днес ми трябва много късмет. Стискаме й палци, както и стискаме палци след 10 години д-р Чачева, заедно с русата си коса и сините си очи, да продължава да е тук, в България, за наш късмет. Един от хилядите обикновени ангели в бяло, които рядко са в новините, защото имат по-важна работа.