за автора и романа: През 1948 г. култовата американска писателка Патриша Хайсмит, тогава 27-годишна, решава да „излекува” своята хомосексуалност, да се омъжи и въобще да влезе в правия път на тогавашните разбирания за нормалност. За целта тя се подлага на няколкомесечна психотерапия, но за да си плаща солените такси й се налага да започне работа в един универсален магазин. По ирония на съдбата точно в този период тя пише втория си роман с оригинално заглавие „Цената на солта” (първият е „Непознати във влака”, екранизиран от Алфред Хичкок), в който се разказва за лесбийска връзка с щастлив финал. През 1952 г. романът е публикуван, но Хайсмит се подписва с псевдоним. Не иска да я възприемат като „писателка на лесбийски романи”. Години по-късно, едва през 1990 г., книгата е преиздадена с ново заглавие – „Каръл” - и Патриша Хайсмит го подписва с истинското си име. В предговора към новото издание тя пише, че за началото на 50-те романът е изключително новаторски с това, че допуска възможността една хомосексуална връзка да получи шанс за осъществяване. „В онези години героите хомосексуалисти в американските романи заплащаха своето отклонение като задължително си прерязваха вените, давеха се в басейни, насила си инжектираха някаква измислена хетеросексуалност или пък потъваха – сами и нещастни - в депресия, сравнима единствено с ада” - пише Патриша. Разбира се, Хайсмит не успява да „излекува” хомосексуализма си и докрая на живота си има връзки предимно с жени, но епизодично и с мъже. Умира от рак на кръвта на 74 години в Швейцария като оставя в наследство сценарии за комикси, 22 романа, 8 сборника с разкази и десетки дневници. Хайсмит е изключително екстравагантна личност. „Безмилостно грозна, сурова, трудна за общуване, студена, нелюбезна"  както я определя един от издателите й, нетърпяща възражения, пристрастена към самотата си и обсебена от домашните си любимци – банда котки и армия от 300 охлюви, които тя отглежда в градината на къщата си. Известен е случаят, при който Хайсмит отива на парти в Лондон с голяма зелена салата в чантата си, върху която са „накацали” няколко охлюва. „Компанията ми за вечерта” – представила тя любимците си на всички присъстващи.

Филмът „Каръл” на Тод Хейнс се лее като горчив гъст сироп, следвайки ритъма на неповторимия кейтбланшетовски глас. Този глас е едно от най-великолепните актьорски оръжия на Бланшет и който е гледал „Елизабет” знае, че там тя играе повече с глас, отколкото с тяло или очи. Гласът й изплющява като камшик, гласът й стряска, гали, гласът й е едва ли не... материя. Във филма тя като че ли отново е Елизабет, но Елизабет „скрита” в кожата на жена в зряла възраст, богата, рафинирана и нещастна, която се опитва да хармонизира своята хомосексуална природа със също толкова силните си майчински инстинкти, при това в условията на Америка през 50-те години на 20 век, най-консервативното десетилетие.

Търпението ви ще бъде подложено на изпитание. Камерата се движи бавно, дълго наблюдава лицата на героите, проследява ги, кадансът често се забавя, за да подчертае наблюдението, потъването, съзерцанието. „Каръл” не разчита на съспенс – нито психологически, нито еротичен, нито криминален, а по-скоро имаш чувството за монотонно, бавно затягане на струна на виолончело например. Ако човек не „влезе в крак” с този ритъм от самото начало, може би ще изпита и досада, и умора, и дори отегчение от филма.

За висококаратовата актьорска дарба на Кейт Бланшет вече е писано толкова много! Какво да добави човек, освен че може би актрисата трябва да рискува повече с ролите, които опитва. Въпреки че ако имаш нейния ръст, нейната осанка, нейният поглед на олимпийска богиня, вероятно ще ти е трудно да извадиш от себе си някаква да кажем незабележима женичка, кой знае.

Тук Бланшет е плашеща – очите й хипнотизират и буквално поглъщат Терез (героинята на Руни Мара, в която Каръл се влюбва) както питон хипнотизира и поглъща жертвата си, кадърът с нейния мощен гръб на лекоатлет, с ръцете й на граблива птица... И разбира се – гласът й, който някак оттеква и внушава усещането за фаталност. Това е Каръл на Кейт Бланшет. Още с първото си появяване пред зрителите – и пред Терез – тя вече е нарисувана, завършена, изиграна и след това, в продължение на целия филм ти просто я наблюдаваш. Уникално актьорско изпълнение! Бланшет създава усещането, че вече толкова добре познава себе си, толкова е уверена в това, което прави, в това, което може, че предизвиква у зрителя не просто възхищение, но и страхопочитание, истински респект.

А срещу тази демонично-мелодраматична жена, каквато е Каръл на Бланшет, стои една Руни Мара – крехка, малка, млада, синеока и... обикновена. Напълно обикновена. Тя е продавачка, едва свързва двата края, не знае какво точно иска да прави с живота си, няма никакъв опит, не харесва мъжете, с които излиза, не харесва работата си и вътрешно е готова на всичко, за да се измъкне от това, което е или по-скоро което не е. Руни Мара също е брилянтна в образа на Терез, с вечно шарещите си насам-натам несигурни очи, които в нито един момент не успяват да устоят на чудовищния поглед на Бланшет, с кучешката си преданост и покорство, които тя осъзнава, но няма силите да промени и въобще с цялото си безсилие. Да изиграеш силна жена вероятно е предизвикателство, но със сигурност е огромно предизвикателство за една добра актриса да изиграе обезсилена, хипнотизирана жертва.

Моето усещане е, че филмът до известна степен губи от разводняването на тази любовна история с паралелния за нея сюжет, свързан с битката на Каръл за попечителството над дъщеря си и въобще с вмъкването на темата за това колко трудно е било да си открит хомосексуалист в Америка през 50-те, заради предразсъдъците и еснафския морал. „Каръл” може би бил многократно по-завладяващ ако беше проследил само своеобразното дебнене, този провлачен, бавен танц, в който двама души се опознават. А с темата за липсата на толерантност и прочие филмът придобива някакъв публицистичен тон, който му е тотално чужд.