Тахир Шах е британски автор на книги за пътешествия. Корените на семейството му са в Афганистан. Самият той се преселва от Лондон в Казабланка, където купува полуразрушен палат, наричан Къщата на Халифа. За историята на къщата, обитавана според местните вярвания от пакостливи джинове, и за живота си в Мароко Тахир Шах пише една от най-емблематичните си книги – „Къщата на Халифа“, и своеобразното й продължение „В хиляда и една нощи“. Сега издателите му у нас ИК „Барака“ пуснаха на пазара „Чиракът на магьосника“

Изключително интересният, на места почти невероятен разказ, е за действителните приключения на Тахир Шах в Индия, където той заминава, за да изучава магии при прочутия магьосник Хаким Ферозе от Калкута – безкрайно екстравагантна личност дори на фона на тази безкрайно екстравагантна страна.

За мен да чета за Калкута в „Чиракът на магьосника“, беше също толкова любопитно, както за Мумбай в „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс. И все пак през цялото време се питах – това истинска история ли е?

Моето чиракуване при Хаким Ферозе беше странен период. Поначало не смятах да го описвам в книга. Всъщност чувствах по някакъв начин, че да направя книга за това, бе като да принизя обучението си до нещо, свързано предимно със забавление. Но причината да напиша книгата беше, че исках да покажа на читателите Индия по начин, по който може би не са я виждали преди. А за мен няма нищо толкова силно като взаимоотношенията между учител и ученик.

Как ви подейства чиракуването при магьосника?

Бях принуден да се „предам“ напълно пред учителя – Мастера. Най-вече егото си. И това бе предизвикателството – да се отдам напълно и да се доверя. В крайна сметка като деца ни учат никога да не се доверяваме на никого, освен на себе си или може би и на родителите си.

В Индия се срещате с невъзможни от европейска гледна точка хора като крадци на скелети, садху аскети, събирачи на злато от уличната прах, палачи в затвор, спасявате вещица от съд. Кои не можете да забравите и какво научихте от тях?

Винаги ще помня всички тези хора, защото ми дадоха прозрение за онзи тип човешко поведение, което е изчезнало (или позабравено) в Европа и отвъд океана преди векове. Имам чувството, че Западният свят се самоограничава, както и че образованието, от което всички се възползваме, попарва откривателския дух и оригиналното мислене. Хората, за които съм писал, и милиони като тях из Индия и Изтока, чакат да бъдат открити. Проблемът е, че посетителите от Запада обикновено прекалено много се страхуват да се свържат с тях, да научат нещо от тях. Моето послание към всеки е: Върви! Върви! Върви! Пътешествие из страна като Индия ще промени начина, по който виждате света, а най-вече начина, по който възприемате собствения си дом.

Пишете, че по време на пътешествието ви в Индия вече е имало „недостиг“ на момичета под 6 г. Защо и дали проблемът се задълбочава?

О, да, проблемът се задълбочава сериозно. Сега, за щастие, има много повече наредби срещу убийството на новородени, но въпреки това то продължава във всеки индийски щат или град всекидневно и масово. Ако не ми вярвате – просто отидете в някое индийско село и се огледайте… далеч повече момченца, отколкото момиченца. Семействата смятат, че дъщеря, която се омъжва, е загуба на допълнителна работна сила за дома. Това се удвоява от факта, че дъщерята трябва да има скъпоструваща, понякога буквално разоряваща зестра, която се дава от семейството й като подарък за сватовете.

Вие сте сочен като един от най-интересните британски автори, които си струва да следваш във фейсбук. Научи ли ви на нещо това общуване с публиката?

Смятам директното общуване с читателите за ключово. Искам да знам какво мислят. Чета всеки имейл и писмо, които идват в офиса ми, и директно отговарям на повечето. Правя това всяка сутрин, преди  да започна работа.

Във фейсбук страницата си описвате не много приятно изживяване на българската граница, когато са ви свалили от влака с децата ви. Какво точно се случи тогава?

Децата и аз ОБОЖАВАМЕ България. Всъщност точно снощи седяхме и си говорехме за разходката из София миналото лято. Беше истинско блаженство. Мисля, че това, което ни хареса, бе семплостта на българската столица, културата и фактът, че не е цялата застроена с високи сгради, а е много елегантна. Що се отнася до пристигането – да, беше странно, и ТАКЪВ голям опит за децата ми! Объркването стана, защото всички ние имахме големи камбоджански визи в паспортите си. Не знам защо това беше проблем. Но бе голям урок за децата ми – казах им, че по време на пътешествие могат да се случат бъркотии… и предполагам, че ситуацията беше такава. Отведоха ни в полицейски участък, след като ни свалиха от влака, разпитаха ни, снимаха ни и ни пуснаха. Но нашият влак беше заминал, а полицаите ни оставиха на пътя посред нищото. Справянето с този проблем беше нещо, което ще помним винаги, защото ни направи по-силни!

Кое е следващото място, което искате да посетите?

Пиша това от Кейптаун, от една ферма. Наехме вила там за няколко седмици, за да пиша роман. След това имам много планирани за лятото пътешествия – някои по работа, други – просто за удоволствие, у дома в Мароко, но също и в Европа, Индия, Чили, Аржентина.

Уолпейпърът на компютъра ви е с пейзаж от...?

Снимка от въздуха на един остров, наречен Серк (в югозападната част на Ламанша – б.р.). Изглежда като нещо от „Властелинът на пръстените“… омагьосано и екзотично.

Пропагандирате зигзаг пътуванията. Какво представляват?

Вярвам, че когато е възможно, си струва да не планираш прекалено надалеч. Прекрасно е да можеш да избереш следващата си дестинация спонтанно. Точно това бе прекрасното в пътуването с влак из Европа миналото лято, включващо и България – можехме да си зигзагваме, където си искаме. Беше блаженство.

Кое е най-доброто средство за пътуване според вас?

Обожавам влаковете. Пътешестването из Индия с влак е удивително. Преди няколко години хванахме влак от Лхаса в Тибет, който бе много впечатляващ. Помпаха кислород в купетата, за да не припаднем заради недостига му (поради голямата надморска височина – б.а).

Какво бихте посъветвали пътешествениците в Индия? А пътуващите хора изобщо?

Моят съвет за Индия е да се успокоиш и да не се опитваш да видиш прекалено много… не бързай само защото Индия живее бързо. Забави начина, по който мислиш. Седни в някое кафене и наблюдавай какво се случва. Винаги гледам как туристите правят милиони снимки, а всъщност не гледат това, което е точно пред тях. Снимките (и видеото) не ти дават усещане за мирис или допир, или вкус. А тези сетива са също толкова важни.

Масовият туризъм постепенно унищожава градове като Венеция, Помпей. И все пак всички пътуваме. Трябва ли да се чувстваме виновни заради желанието си да кажем „и аз бях там“?

Не, но трябва да бъдем чувствителни към местата, по които стъпват нозете ни. Трябва да помним, че това са места, в които живеят хора, и че заедно с това върви огромна отговорност.

Още ли живеете в Мароко? Кое е любимото ви място там?

През повечето време живея в Казабланка. Обожавам невероятно много Мароко. Любимото ми място е Фес. Това е единственият средновековен арабски град в света, останал непокътнат.

За какво се разказва в последната ви книга и за какво ще е следващата?

В последната ми книга „Парижки синдром“ се разказва за японско момиче, обсебено от френската столица и получило това реално заболяване – парижки синдром (временно психическо разстройство, тежка форма на културен шок с прояви на тревожност, халюцинации, световъртеж, тахикардия, изпотяване и др. Най-често от него страдат японски туристи - б.а.). В момента пиша голям фентъзи роман за джинове… духове като този, дето излиза от лампата на Аладин, когато я потърка. Толкова се забавлявам, докато я пиша.

ИК „Барака“ ще издаде „Парижки синдром“ тази година.