„Раната“ е филм, който хваща за гърлото още с първите кадри. И стиска, докато не загубиш гласа си и не заровиш в чантата си за носни кърпички. Фатих Акин, харесван и награждаван заради филмите му „Солино“, „Срещу стената“, „Соул китчън“, „Музиката на Истанбул“, сега разтърсва с епичната картина на периода от Първата световна война, в който малцинствата в пределите на някогашната Османска империя се превръщат за една нощ от съседи и приятели в смъртни врагове. И биват подложени на жестоко изтребление. Заради вярата им. Заради татуираните на ръцете им кръстчета.

Турските политици до ден днешен отказват да признаят и да поемат отговорност за холокоста срещу арменците, за което настояват не само те, пръснати по целия свят, а и Европейският парламент, и ООН... За сметка на това изявени интелектуалци в днешна Турция го правят – някои като Нобеловият лауреат за литература Орхан Памук дори са осъждани за „оскърбление на турския народ“, признавайки, че турската държава е унижощила милион арменци и кюрди. Писателката Елиф Шафак елегантно интерпретира темата за изтребването и прогонването на арменците в романа „Копелето на Истанбул“.

Темата за безмислената жестокост към арменците присъства в „Чифликът на чучулигите“ на братя Тавиани, който беше забранен за излъчване в южната ни съседка, а у нас мина без много шум като прожекция в рамките на някакъв фестивал.

Казват, че бил силен и тежък за гледане заради жестоки натуралистични сцени. Но истински силен и тежък е и „Раната“ на Фатих Акин – най-малкото затова, че е поредният интелектуалец от турски произход, който признава геноцида над арменците, превръщайки го в основна сюжетна линия във филма си. И в него има сцени, които не би трябвало да гледат хора със слаби нерви – обезглавяване, изнасилване, агония. Но има и по-дълбока, невидима драма, като раната, заздравяла отвън, но жива в душата на Уста Назарет Манукян - ковачът, оцелял след масово убийство и запилял се по света да дири остатъци от поруганото си и унижощено семейство. Човекът, боголюбивият християнин, който в един момент започва да хвърля камъни към Бог, почувствал се изоставен от него, не убеден, че пращайки му най-страшни беди, всъщност изпитва вярата му като на някакъв съвременен Йов.

Някъде в този момент от филма започва да се усеща една колеблива политическа коректност, която като че ли отнема от силата на признанието за извършеното престъпление срещу част от човечеството. Но в крайна сметка филмът е не за отмъщение, а по-скоро за покаяние. А покаянието е следствие на признаване на греха, няма значение за коя религия говорим. Човещината няма религиозна принадлежност – турчинът Мехмед пощадява живота на арменеца Назарет, прерязва само гласните му връзки с ножа си, но му дава обувките си, за да тръгне да търси своите.

Така започва дългото митарстване на една „отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик“ (колко точен е бил Яворов в оценката си на случилото се в Турция в първата четвърт на 20-и век!). И както сигурно вече се досещате, краят не е хепи. Въпреки че носи някаква утеха. 100 години по-късно, но има надежда и за покаяние.