Чудя се какво ли си е помислил 97-годишният Луи Замперини на прага на смъртта, когато Анджелина Джоли влязла в болничната му стая, седнала на леглото до него и му пуснала на лаптопа си своя филм „Несломен“, създаден по историята на неговия живот. Скоро след тази импровизирана интимна „прожекция“ Замперини предал Богу дух и тъй като самата Джоли не ни споделя какво точно й е казал човекът за филма, а само, че моментът е бил наситен с неописуеми емоции, ние никога няма да разберем какво е преживял старият Луи, гледайки този свой приживе направен монумент. Защото за мен „Несломен“ е филм-монумент, филм-паметник и оттук идват повечето му беди. Да почива в мир Луи Замперини! Пред човек, оцелял след такива изпитания, шапки долу и минута мълчание! Между другото след прожекцията си обсъждахме как ние, глезльовците, всекидневно профанираме думата „стрес“. Все сме силно стресирани, напрегнати, изморени, болни, вечно бързаме и прочие, и прочие... Ами да де, обаче на фона на това, което е преживял този мъж, не знам нашият стрес дали въобще важи. А Луи доживява до 97!

„Несломен“ е вторият режисьорски опит на Анджелина Джоли след „В земя на кръв и мед“ от 2011 г. Създаден е по едноименния биографичен роман на Лаура Хиленбранд. Сценарият е дело на четирима, сред които са любимите ни братя Коен, а оператор е Роджър Дийкинс, снимал фантастични филмови „парчета“ като „Изкуплението Шоушенк“, „Четецът“ и „Няма място за старите кучета“. В ролята на Луи Замперини е Джак О’Конъл, който е нещо като откритието на филма и прави каквото може, за да „съживи“ този монумент, създаден сякаш не от филмова лента, запечатала истински човек с истински живот, а от стомана, желязо и цимент.

Съществуват ли несломими хора? Само олимпийските богове, митологичните герои и комиксовите супергерои са несломими. Луи Замперини не спада към нито една от тези категории обаче. Той е човек. А Анджелина Джоли ни го показва като нечовек. Не човек, а желязо. Кой печели от това? Никой. Нито Джоли, нито филмът й, нито ние, зрителите, нито струва ми се самият Замперини или по-скоро паметта за него. Гледаш филма със зяпнала уста, цъкаш с език в смисъл: Как е възможно на един човек да се случат всички тези тежки, ужасни неща и той да издържи и да доживее до 97 години! Няма съспенс, защото ти знаеш, че каквото и да му се случи на главния герой, той ще оцелее, понеже вече една година слушаш за този филм и се възхищаваш на снимките, направени от Ани Лейбовиц на възрастния Замперини и Анджелина Джоли, облегната на рамото му и затворила очи. Така че съспенс няма и Джоли е трябвало да предвиди това, тъй като в една подобна история добре изграденият съспенс може буквално да ти спаси филма.

Замперини е американец, но родителите му са италианци. Като юноша показва забележителни качества на маратонец и се преборва за място на Олимпийските игри от 1936 г. в Берлин, където е забелязан от самия Адолф Хитлер. По време на Втората световна война служи като военен пилот и при изпълнение на една мисия самолетът му пада в Тихия океан. Оцеляват само Луи и двама негови другари, които прекарват почти два месеца в спасителните лодки под парещото слънце, сред бури, акули, почти без храна и с много малко вода. Всичко можеше да свърши тук и това пак щеше да е една невероятна история. Само че продължава. Луи и единият от другарите му попадат в плен на японците и става страшно, наистина страшно. (Специално за по-чувствителните ще кажа, че е все пак поносимо за гледане.) И дълго. Да обобщя – страшно, дълго и монотонно. Всъщност се изненадах, че сцени с психическо и физическо насилие могат да бъдат тоооолкова монотонни.

И така,  героят на този филм е Герой с главно Г. Монументален, непоклатим, той всичко издържа, всичко преживява, никого и нищо не предава и накрая всичко прощава. Казваш си: Няма такъв човек! Има обаче такива паметници. Вероятно Джоли точно това е искала да направи – филм-паметник, но ми се струва, че крайният резултат е до голяма степен инфантилен, схематичен, плод на нещо като момичешко прехласване пред този мъченик с храбро сърце, желязна воля, несломим дух и изненадващо издържливо тяло. Струва ми се обаче, че подобни оди за герои звучат прекалено патетично и дори недостоверно в началото на 21 век и в крайна сметка ни оставят хладни и безучастни. Ние не се трогваме от паметници. Ние ги покриваме с графити.

Мисля си и още нещо. Има едно голямо несъответствие, една неадекватност, положени в основата на този филм-паметник. В крайна сметка Замперини е издържал всички тези нечовешки изпитания, спасявайки собствения си живот. Не че това е малко и не че мога да си го представя в реалността, но все пак не знам дали има някъде построен паметник на мъж, чиито подвиг е в това, че е оцелял, и при това е оцелял достойно и се е съхранил. Паметници обикновено се правят за хора, които са се борили или са се жертвали за общото благо, или са спасили човешки животи, рискувайки своя, за спасители и благодетели или нещо подобно. Дали наистина точно тези хора са благодетели и спасители е друг въпрос, по който обществените нагласи се менят непрекъснато и няма една истина. Така или иначе обаче именно тези хора ние наричаме герои и в знак на нашата признателност към тях ги обезсмъртяваме ритуално чрез паметници.

Възхищавам се на куража и сърцето на Замперини, на силата на духа му, наистина е така, но в нито един момент филмът не ме докосна, не ме разтърси. „Несломен“ в крайна сметка се плъзга по повърхността, по фактологията, по външните събития и преживявания на героя. Как всъщност е оцелял след всичко преживяно Луи Замперини остава загадка. Джоли не е проникнала отвъд тази загадка. Прекалено е била прехласната, възхитена, трогната и респектирана от своя герой и тези емоции са навредили на режисьорската й работа. И дори братята Коен не са могли да й помогнат.

Гледайте филма „Пеперудата“ („Papillon”) от 1973 г. със Стив Макуин в главната роля, ако успеете да го намерите, разбира се. Също по действителен случай, доколкото знам. Обаче не е паметник, а е филм, който никога няма да забравите.

„Несломен“ е в кината от петък, 26.02.2015 г.