Ключовият момент е, че адвокатът Ханк Палмър защитава виновните. И когато го питат как се чувства, опитвайки се да докаже невинността на хора, за които отлично знае, че са виновни, той отговаря: „Супер! За невинните съм твърде скъп!” Ето това е Ханк Палмър, героят на Робърт Дауни-младши във филма „Съдията”. В рамките на две разменени реплики ти става ясно с какъв човек си имаш работа.

Филмът на Дейвид Допкин (и на оператора Януш Камински, един от най-големите днес) разказва историята на преуспяващия адвокат Ханк Палмър, извикан в родния си град, за да защитава беловласия си и много властен баща (Робърт Дювал), обвинен в убийството на жена си, тоест на майката на Ханк. Двамата Робъртовци са забележителен актьорски тандем, солта и пипера на тази класическа, американска семейна драма.

Прилича по нещо на „Крамър срещу Крамър”, ако си спомняте този стар филм с Мерил Стрийп и Дъстин Хофман, но също така напомня и за миналогодишния „Август в Оклахома” (с Мерил отново и с Джулия Робъртс). Едно семейство се събира, за да се разпадне и при този разпад почти като при разпада на атомното ядро се отделя мощна и унищожителна енергия. Наяве излизат всички потиснати вътресемейни комплекси, които години наред са тлели. Сега от самата среща между бащата и сина сякаш се запалва искра и лумва огън, който заплашва да обхване всичко и всички. Още едно семейство нещастно по своему тоест. И в същото време едва ли ще има човек в залата, който няма да види в този филм отблясъци от пламъците, които в някакъв момент са заплашвали неговото собствено семейство. Да си адвокат на баща си (респективно на майка си) e сложна работа дори когато не са извършили убийство.

Преди малко повече от месец „Съдията” откри един от най-големите кинофестивали в света – този в Торонто, а по повод премиерата му Робърт Дауни-младши призна в голямо интервю за собствените си проблеми с дрогата и алкохола, както и за подобните проблеми, които в момента разтърсват живота на 20-годишния му син Индио.

„Съдията” е задължителен за вас, ако обичате доброто старо американско кино, в което преживяваме катарзис на финала, а не плосък хепи енд.