Исабел Алиенде (67) е продала повече от 50 милиона екземпляра от книгите си, преведени на почти всички езици. Чилийската писателка през последните години се утвърди като една от най-тиражираните латиноамерикански авторки. Въпреки огромния й успех част от специализираната литературна критика е безпощадна към нея.

Обвиняват я, че пише „женска” литература, че книгите й са чисто комерсиални, че с нищо не допринася за нови женски образи. Дори и някои известни писатели са коментирали, че не я смятат за писателка, а за някакъв вид „разказвачка”. Самата Исабел с голяма доза будистка мъдрост настоява, че всеки има право на мнение по въпроса. И че няма намерение да се притеснява особено от негативните критики. В Мадрид тя направи световна премиера на най-новата си книга „Остров под морето” (La isla bajo el mar, изд. Plaza&Janes). 

Как ви хрумна този път идеята за робството?

Темата се появи през 2005 г., докато пишех „Маската на Зоро”. Отидох в Ню Орлианс и открих уникалната френска атмосфера. Започнах да разследвам защо французите са избягали от Хаити в този град. В Хаити имало 35 000 свободни хора и половин милион роби. Когато започнах да узнавам детайли, взе сериозно да ме боли стомахът, дори реших, че имам рак или нещо подобно, но две години нищо не успяха да ми открият. Само седмица след като завърших книгата, всичко ми мина като с магическа пръчка. Зарите е героиня, защото взема юздите на живота си въпреки обстоятелствата. Родена е робиня, после я продават, но тя винаги мисли за бягство. И когато най-после може да избяга, вече има дъщеря и предпочита заради нея да остане робиня още десет години. Това е историята на митичния герой, който побеждава демоните и чудовищата.

Какво ви впечатли най-силно, докато правехте проучвания за книгата?

Цената на един роб падала за 4-5 години, затова нямало никакъв смисъл да се внимава за живота му. Толкова горе-долу издържали, преди да умрат, дори не се възпроизвеждали. Всяка година доставяли необходимата свежа плът. Робите били от съвсем различни региони, често говорели различни езици, но се научили да си общуват чрез тимпаните и вудуто. Някои все пак успявали да избягат на толкова затънтени места, на които никой не се осмелявал да ги търси. И дошъл моментът тези общности да се надигнат. Войските на Бонапарт, които поставили на колене цяла Европа, не успели да се справят с разбунтувалите се роби. Силно ме интересува това, което едно човешко същество е способно да причини на друго човешко същество, когато действията му остават безнаказани и никой не му търси сметка.

През онези години малките деца на робите умирали от странна болест, подобна на тетанус, от която децата на господарите не боледували. Чак после се установило, че майките робини предпочитали да забият игла в черепа на бебето си и да го убият, за да не бъде продадено и то в робство. Но нека не се залъгваме. Още по-зловещо е, че дори днес един роб струва 20-30 долара. Толкова се плаща за едно момиченце от Камбоджа, принудено да проституира!

Но дори в подобна атмосфера намирате начин да вмъкнете секса и удоволствията.

В Хаити имало една малка каста великолепни жени, дъщери и внучки на бели, те били свободни жени, които от малки били обучавани да бъдат куртизанки, движещи това малко общество. Не устоях на изкушението да включа една такава жена в книгата си. А и днес се знае толкова малко за секса, че тези куртизанки, тренирани да доставят удоволствие, ми дойдоха много добре. Използвах всевъзможни детайли, дано някой научи нещо. Младите сега и представа си нямат за подготвителната игра в секса. Могат да правят секс прави и с джиесем в едната ръка. Във всеки случай доста от секса в книгите ми е подправен с големи дози въображение, не съм сигурна, че всичко може да се практикува.

Как набирате историческите и техническите детайли?

Започвам книгите си с общо разследване. Някои писатели ползват външна помощ за този етап, но аз не мога, тъй като просто не знам какво търся. Хвърлям се в басейна и чак по-късно идват детайлите. Написала съм няколко исторически книги, в тях времето и мястото са строго дефинирани. Гледам детайлите да са точни, ако един писател го постигне, читателят му се доверява. За голяма радост имам един страхотен коректор в издателството. Поправя ме: не може да пишеш, че е имало бутилки ром в Куба, защото тогава още е нямало бутилки и ромът се е съхранявал в бурета.

Как създавате героите си?

В новата ми книга има една страхотна гаднярка. Вдъхновена е от една моя леля, буквално я преписах от реалния живот, не ми се наложи нито нещо да й добавям, нито пък да й махам. Майка ми, като прочете ръкописа, се хвана за главата. Казва: леле, дъще, всички ще разберат, че това е тя. За радост и добрите силни жени от книгите ми са навсякъде около мен. Дори понякога трябва да направя истинско усилие, за да не си приличат чак толкова с реалните персонажи.

Големият ви успех преследва ли ви, докато пишете?

Никога не мисля за търговския аспект, но признавам, че пиша със сигурността, че ще публикуват книгата ми, поне следващата. За тези 25 години, през които пиша, имам това спокойствие, което повечето писатели нямат. Аз просто обожавам да пиша. Писането успокоява душата ми. Работиш в пълно спокойствие и тишина. Всичко се случва в главата ми и в стомаха, това е много органично изживяване. В тази самота спасявам неща, които иначе се губят във всекидневния шум. Тази година за първи път преместих офиса си от една колиба в дъното на градината в къщата, уж за да съм по-интегрирана в живота на семейството. Но какво се случи – мъжът ми се мотае наляво-надясно, някой решава да готви, внуците подскачат наоколо, нищо не става! Не мога да пиша така, трябва ми тишина.

Какво мислите за литературната критика, която ви напада не на последно място заради факта, че книгите ви автоматично се превръщат в бестселъри?

В родината ми много рядко съм получавала добри критики. Има пиратски издания на книгите ми, но специализираната критика ме ненавижда. На една жена й коства двойно повече усилия, за да постигне половината от един мъж. Мачосите, които дирижират малките литературни кръгове, доскоро не позволяваха на жените писателки да припарят до тях. Напоследък просто нямат избор. Но в интерес на истината какво ме интересува, че някакъв брадат чичко ще напише злобна критика за мен, когато хиляди хора чакат на опашка в слънце и дъжд, за да им дам автограф върху книгите си. Да го духа чичкото!

А реакцията на колегите ви? На Гарсия Маркес например?

Не познавам добре Маркес, говорила съм с него само два пъти. Но имаме една и съща агентка, ако беше говорил лошо за мен, щях да разбера. Гарсия Маркес е велик писател, който е трябвало много да извърви, за да напише „100 години самота”. При мен е различно, аз написах „Къщата на духовете” водена от един импулс, без да имам и най-малката идея за литература. Няма да забравя един въпрос на журналист тогава. Попита ме какво мисля за психологическата структура на книгата ми. Останах като тресната. Първо, аз си нямах и представа, че книгите имат структура, а единственото психологическо, за което можах да се сетя, беше менструалният ми цикъл. Бях тотално невежа и наивна. Не че особено съм напреднала в този аспект оттогава!

Мислите ли за читателя, докато пишете една книга?

Искам винаги да забавлявам читателя, да го вкарам в историята, да му спечеля вниманието, а после всеки да извади от книгата каквото му е полезно. Не можете да си представите колко различни неща открива всеки човек. Нас, хората, историите ни влудяват. Когато чуеш или прочетеш една история, веднага се чувстваш свързан, знаеш, че и на друг се е случило същото като на теб, установяваш, че в този момент някой на другия край на света чете същата история. Това никога няма да се изчерпи.

Истина е, че дори аз бих се радвала, ако трябва да се секат по-малко дървета, за да се публикуват книгите, но независимо от формата човешката страст към историите няма да угасне никога. А и човек е толкова променен след една книга! „Къщата на духовете” всъщност е колекция анекдоти, които съм слушала до безкрай у дома. Живеехме повечето време в кухнята, а радиото не спираше да бълва радионовели, телевизия още нямаше. Майка ми продължава да ми пише писма на ръка всеки ден. Наскоро внучка ми дойде да ми помогне с подреждането, напълнихме един килер. Вълнуващо е да видиш цял един живот, описан и разказан на ръка.

А коя книга на вас ви е повлияла много силно?

„Жената” на Джърмейн Гриър. Когато я прочетох преди много години, бях безкрайно отегчена от живота в едно тотално консервативно, строго, католическо семейство в Чили. Тази предизвикателна жена беше като мехлем за душата ми, за първи път прочетох за това, за което самата аз мислех. Тя заличи яростта ми и ми достави много радост.

Именно феминизмът е една от най-ярките ви емблеми.

Когато бях малка, нямаше много възможности за жените, сега внучките ми разполагат с много повече. Но дори и днес нерядко когато се говори за човешки права, се имат предвид правата на мъжете. Всичките ми книги са малко или повече феминистки, затова съм атакувана, но това не ме притеснява. Човек пише за това, което познава. Сега феминизмът е различен. Няма ги някогашните лидерки. Има много по-лесна комуникация чрез технологиите. Връщам се наскоро от една феминистка сбирка, на която се събрахме старите и младите феминистки.

Фантастично беше да видиш, че има едно глобално движение, което иска да спаси мира. Днес да си феминистка не звучи секси, предполага се, че не се депилираш, миришеш зле и нямаш чувство за хумор. За огромна радост има и все повече млади мъже в тази линия. На мъжете, които все още контролират джиесемите на гаджетата си, мога да им заявя: момчета, с вас е свършено! Последния ден една лимузина ни караше към летището, шофьорът беше един бял дебелак с консервативни десни убеждения, като слушаше трите хахавелки отзад какви ги приказват, щеше да избухне от възмущение, за малко да катастрофираме.

Какво според вас се е променило през последните години?

Ами дойде една жена от Хаити, майка на 11 деца, разбрала за конференцията в интернет кафене, затънтено някъде в Африка, подала си документите за стипендия по интернет. Друга жена от Уганда по същия начин. Голям напредък се получи и с микрокредитите.  Установено е, че ако на една жена дадат микрокредит, тя го използва, за да изхрани семейството си. Ако го дадат на мъж, той си купува колело, радио или часовник, защото това му дава социален статус.  По време на кризата мъжете в Щатите в момента даряват за благотворителност или на каузи, които са им близки, като например университета, в който са учили, или на такива, които са символ на статус. Жените, напротив, разпределят ресурсите много по-правилно и справедливо, те са много по-дискретни, не даряват, за да се фукат с това.

Как успяхте да се преборите в консервативното общество в Чили, за което говорите?

За всеобщ ужас аз исках да бъда като дядо ми. Никой да не ми казва какво да правя! Не исках по никакъв начин да стана като майка ми, която обожавам, но тя беше една жертва в онзи мъжки свят. Минавах за много странна птица чак докато се появи думата феминизъм в Чили. Толкова ли е трудно да се разбере, че мъжете и жените сме различни, но трябва да разполагаме със същите права?! Феминистките не искаме да изместим мъжете и да станем като тях. Има дори опити със списания от типа на „Плейбой”, само че за жени, с голи мъже по средата, но въобще нямат успех. Нас не ни интересува това, което виждаме, точката G ни е в ушите, там трябва да ни шептят. Затова и жените не обичат порното, където въпросите са кой завира какво къде. Нали знаете онзи виц, че жените били много разочаровани, когато накрая във филма няма сватба. Май има нещо вярно!

А в личния си живот вярна ли сте на тези идеи?

Ами настоящият ми съпруг Уили не само че не ми предложи да се омъжа за него, а аз просто му съобщих, че трябва да го направи, защото визата ми за Щатите изтичаше, а не се виждах като държанка без право на престой. Така че му подсказах какво трябва да направим. Той веднага се опъна, женил се бил два пъти и не сполучил, трябвало му време да размисли. Казах му: добре, имаш доутре в 12 ч. на обед. На другия ден в 11,45 ми звънна и ми каза, че ще се ожени за мен. И ето ни вече 21 години заедно. А да бъда издържана аз не е чак толкова лесно! Като ме питат какъв е ключът, отговарям веднага: терапия! И двамата сме много независими, оставяме си лично пространство. На 60 години той на всичкото отгоре започна да пише. Казах му: какво си въобразяваш, че ще се състезаваш с мен ли? За мой най-голям ужас книгите му вече се публикуват, превеждат се и имат голям успех. 

Как ви спечели съпругът ви?

По време на едно промоционно турне, от тия, дето стоиш по един ден във всеки град. Той беше чел моя книга и дойде да се запознаем, предполагам, че не е имал и представа, че съм много далеч от пищна висока блондинка. Но после все пак ме покани на обяд. По принцип не откликвам на такива оферти, кой знае дали няма да попаднеш на сериен убиец, но той събуди любопитството ми. И когато на този обяд започна да ми разказва живота си, аз зяпнах с отворена уста - историята беше истински роман!

Казах си, трябва да се омъжа за този човек, за да го напиша. И наистина написах „Безкрайният план”, сега той вече гордо твърди, че това е официалната му биография въпреки моите изобилни измислици. Но нали и без това човек три пъти като си повтори една лъжа и започва сам да й вярва! В случая обаче мога да гарантирам, че когато три години спиш с главния герой, докато пишеш книгата, имаш специален достъп до информация.

Притеснява ли ви външният вид? Правите ли нещо специално, за да се поддържате във форма?

За съжаление не мога да скрия възрастта си. Написаха я, когато публикуваха първата ми книга, и оттам нататък е въпрос на елементарни сметки. Да не ви разказвам колко усилия и пари ми струва да се поддържам. В крайна сметка обаче не знам доколко си заслужава, защото годините така или иначе те побеждават.

Доколко разчитате на прословутия магически реализъм на латиноамериканската литература?

Магическият реализъм не е мъртъв, но и не е като сол и пипер, за да се слага на всяка манджа. Лично аз отдавна записвам сънищата, които си спомням, не най-тривиалните, а тези, които се повтарят натрапчиво, и тези, които са по-комплексни. За мен това е като да складирам данни, до които имам достъп единствено когато не съм будна. И после мога да вадя тази информация като от заключена изба. Неведнъж съм успявала да спася някои грешки в книгите си благодарение на подсказващ ми нещо сън.

В книгите ви подобни елементи изобилстват. Имат ли нещо общо с реалността?

В семейството ми винаги е имало жени, които практикуват спиритизъм, като започнем с баба ми, макар че трябва да ви призная, че никога не съм виждала масата да танцува из стаята. Но съм убедена, че около нас има много повече от това, което възприемаме. Не съм виждала със собствените си очи много духове, само няколко или поне съм си вярвала, че ги виждам. Но ще ви разкажа една случка – идва ми една леля на гости в Калифорния и трите заедно с майка ми отиваме на гости, пътят беше доста дълъг и щяхме да се напишкаме. Едва пристигнали, питам домакините къде е тоалетната. Те казват, че имението било старо и имало само една на втория етаж. И леля ми отсича: ”А не, аз ще стискам.”

Гледам я като тресната, викам: абе, как ще стискаш, два часа ще вечеряме, после още два часа път, но тя остана непреклонна. После минаваме покрай един празен басейн, тя и там отказа категорично да се изпишка. По време на вечерята ни разказват, че къщата била омагьосана. Носели се слухове, че се появява една жена с дълга розова рокля и леля ми ме бута и казва, да, това е жената, която видях на втория етаж. Детето й се удавило и леля ми пак ме бута: видях го в басейна! Та понякога наистина не знам в какво да вярвам. 

От книгите ви определено не става ясно дали сте вярваща. Ще отговорите ли на този много личен въпрос?

Не съм религиозна, не изповядвам някакъв конкретен култ. Имам моите си духовни убеждения и практики. Силно се интересувам обаче от това, в което вярват хората. Но нека не забравяме, че това, в което вярват другите, наричаме предразсъдъци, а това, в което вярваме ние, е религия!

Имате ли предпочитания към някоя от книгите си?

„Паула” е най-специалната книга заради значението й за мен. Беше като да хвърля камък във водата, концентричните кръгове от който продължават да действат и до днес. Толкова много хора продължават да се свързват с мен, след като са я прочели! След тази книга се роди идеята за моята фондация, дотогава не ми беше хрумнало, че Паула е навсякъде наоколо. Да се занимавам с други жени в нужда означава да продължа все едно тя е още жива.