На 10 септември тази година Виктор Пасков щеше да навърши 60, да е женен за Яник и да  работи и живее в Берн. Щеше да пише книгата си „Домашна симфония за жените в живота ми“ със съзнанието, че е последната, защото е болен от рак и му предстои да живее около половин година. Може би щеше да си я взима тази половин останала година на екс като за последно. Или кротко да си сипва по две бучки лед вечер и да говори с часове с любимата си. Щяха да пътуват много. А в друг живот, който можеше и да е по-дълъг, след време щяха да направят ресторант в София, в който Виктор да готви, а Яник да се грижи за всичко останало. И там да канят млади поети, които да четат свои стихове и да хвърлят розови листа (последното е шега, разбира се). Така си го представяли. Но животът често е това, което се случва по своему, докато ние правим други планове. И на 10 септември, когато Пасков щеше да празнува, Яник поднася рози и разлива уиски на гроба му. По телефона звучи спокойна. Но доколкото вече я познавам, знам, че се е научила да демонстрира равновесие. Животът продължава, a в нея жената отново спи. Яник е пак Пепи Михайлова, както се казва по принцип. Името Яник се появило в разговор с Виктор, докато си говорели за Анук Еме. Много му харесало това име, решил, че много й отива, и оттам нататък я представял на всички така.Нека ви разкажа за тяхната любов.

Яник беше последната обич на Пасков и музата, която отново събуди перото му. Тя го вдъхнови да пише нещо, което до момента не беше опитвал – приказки. Въпреки че за него писателят беше като шивач – дай му тема и ще ти ушие текст, след “Аутопсия на една любов” вдъхновението му се било спотаило за три години. Върнало се... една лятна вечер в клуб „Атлетик” на ул. Оборище. На съседната маса седяла Яник. И Виктор се влюбил. Помолил за имейла й. После? Направил това, което вълшебно умееше – започнал да й пише. Внимателно и ненатрапчиво. На първия имейл отговорила с усмивка, на следващия - по-дълго, минали на скайп. Един ден прочела номера на телефона на Виктор с молба: “Обади ми се, имам нужда да те чуя и да си говоря с теб.” В четирите часа разговор, които последвали, му разказала и “майчиното си мляко”. А след четири дни се срещнали пред Народната библиотека.
На 21 юли 2007 била адска жега. 40 градуса. На стълбите с 5 рози в ръка – 3 червени и 2 бели, седял Виктор. Отишли пак в „Атлетик“. Забелязала колко често си бърше очилата и усетила, че се притеснява. А той й признал, че е влюбен. Казал й го кратко: „Видях те и разбрах, че това си ти!“ Тя пък го погледнала озадачено. Не звучал разумно. Как може да се влюби в нея само от едно виждане? Тогава Виктор й припомнил за роман на Стефан Цвайг, в който мъж се влюбил в жена, намирайки отрязаната й плитка в едно чекмедже. Дааа. А Цвайг бил любимият автор на Яник.

в различни измерения
На втората им среща Пасков й подарил „Аутопсия на една любов“ с посвещение: „Не я чети, защото се срамувам“. Прочела я, естествено, веднага. Казала му, че я намира за много възбуждаща. А той й отговорил не особено скромно, че всички жени се възбуждат от тази книга. Яник обаче видяла в нея различните измерения на любовта. А с него усетила различния вкус на обичането – като например да ти купят сервиз с квадратни чинии, защото знаят, че обичаш, или да ти сложат ламиниран паркет, защото е по-удобно и чисто. Което според Яник е много повече, от това да получиш пръстен, дрехи или обици. Пасков й казвал, че жените имат нужда от три неща - опорна точка, сигурност и любов. Яник нямала опорна точка и си го признала. А той й отговорил, че ще й я създаде. И се превърнал в нейната опора. “Имах вътрешното усещане, че мога да постигна много неща и ще ги направя, защото съм спокойна. Защото Виктор е до мен. Не като име или позиция, а като мъж, който ме обича.” За почти двете години, в които били заедно, по-голямата част от всяко денонощие (около 14 часа според Яник) прекарвали в разговори помежду си. Ако тя е в София, а той в Берн, разговорите продължавали в скайп и по телефона. И всяка вечер Виктор й изпращал по една миниатюрна приказка за спокоен сън и лека нощ.

идеал за мъж
Питам я има ли такъв. „Какво е идеал? – ме контрира тя. – Важно е да е умен, добър и да ме разбира. А най-важно е да е без комплекси. Тогава те приема каквато си. И си му достатъчна.” Виктор бил мъжкар. Мъж, който винаги ще те защити, ще ти застане зад гърба, ще ти подаде ръка, ще те пита как си. А ако ти е зле, ще ти предложи да те разтрие, за да се отпуснеш. „Той нямаше комплекси. И това е едно от нещата, с които много ме впечатли.”

първото й пътуване
Канел я непрекъснато в Берн. Казала му на шега да не я кани толкова, защото може и да отиде. Направо й изпратил билет с уговорката, че иска тя да се чувства свободна, без ангажимент към нищо и към никого, като гостенка, чакана с нетърпение. Обещавал да не й говори за любов и да не я притеснява по никакъв начин. И я посрещнал на летището с червена роза (така правел всеки път, когато пристигала). Щом я видял – от другия край на залата, викнал: „О, Яник!” с неговия нисък тембър. А тя се усмихвала шашардисана. Било по обяд, хвърлили куфарите и се разходили из Берн. Обядвали в ресторанта на терасата на хотел „Белвю“, където по време на Първата световна война си правела срещите световната разведка. „Сега, като го гледам на снимките – казва Яник, - си давам сметка, че е бил по-стреснат и от мен.” Чувствала се объркана и тя. „Защото съм еманципирана жена. И... когато срещнеш мъж, който те пита как си, искаш ли нещо и те моли, ако искаш, да го кажеш, за да ти го даде... как да се чувстваш?” Когато се прибрали, й казал: „Ти си принцеса. Искам да си почиваш и да се забавляваш.“ Дали е бил винаги такъв? Яник не знае. Чувала е противоречиви изказвания, но тя познава този Виктор. Първата сутрин в Берн била фантастична. Яник погледнала през прозореца на спалнята и видяла реката, парламента и целия Берн. И всичко било зелено до безобразие. Уж отишла за не повече от 10 дни, но станали 18. Двамата с Виктор пропътували 2000 км с кола из Швейцария, после били в Германия, Франция и Италия. По-късно разбрала, че не обичал да ходи пеша, но обиколил много градове, защото, както й казвал, обичал да ги вижда отново в нейните очи. Казвал й, че двамата си приличат по начина, по който възприемат света и обичат да му се радват. Накрая я изпратил тъжен, а тя се прибрала въодушевена от всичко, което преживели заедно, със 700 снимки във фотоапарата си. И включили отново скайпа.

любовта е
Казвал й, че е фаталната жена в живота му и че я обича екстремно. Въпреки целия екстремизъм в книгите му обаче двамата живеели спокойно. Когато били заедно в София, Берн или пътувайки, Яник предлагала да излизат, а Виктор отговарял: „Не е ли по-хубаво да си поседим тук, да си сипя две бучки лед и да си говорим?“ И си говорели. Бил тренирал някога бокс и този спорт му бил абсолютна слабост и удоволствие. Обичал да гледа боксови срещи. Вживявал се много. Яник си четяла книжка до него. Понякога спирала и го наблюдавала. Понякога й казвал, че се притеснява от разликата в годините им, той наближавал 60, а тя – 40. Яник му обяснявала, че тази разлика за нея няма значение. Обичала го такъв и точно на годините, на които е. Ако бил по-млад, нямало да е същият. Бил толкова нежен, че за първи път в живота й й се случило да се разплаче от нежност. До момента била плакала само от яд. Сутрин ставала първа, правела чай за Виктор, за себе си – кафе. Изчаквала го да се събуди, говорели си какво им предстои през деня. После, ако били в Берн, той отивал на работа, а тя свършвала цялата домакинска дейност без готвене и пазаруване. После прочитала новините от България в интернет и хуквала да разглежда града.

тъжна пума
Ясно е, че не всичко е било гладко. И двамата били остри камъни. Спорели често. „Казваше, че съм твърдичка по характер. А аз правех компромиси. Опитвах се да удължа късия фитил, защото когато се срещнат двама с къси фитили, става взривоопасно. Той пък изтърпяваше моите еманципирани изпълнения.” Една от основните теми на сблъсък била точно еманципацията. Виктор не харесвал феминистки. Твърдял, че еманципантката спира да бъде жена. А Яник опонирала, че когато животът я е „обрулил”, сама се грижи за себе си и сина си, работи и се справя с всичко, не може да бъде друга освен еманципирана. Веднъж спорът толкова се разгорещил, че била почти на път да си тръгне. Стигнали почти до точката на кипене и млъкнали едновременно. Мълчали дълго, а тя не знаела какво иска да направи сега – да си тръгне или да остане, да говори или да мълчи. И както седели, той написал нещо, написал ето това:

Говорехме си кой е по-велик,
А аз без теб съм нищо, о, Яник.
Защо си казахме ужасни думи?
И двамата сме пуми.
Смешни пуми.
Яник, хвърли ме, моля, на паркета!
Издраскай ме, набий ме. Но без дума!
Душата ми след твоята ще крета
като саката пума. Тъжна пума.

И тогава Яник разбрала. Усетила, че изборът да бъде еманципирана или не зависи от мъжа до нея. И че един силен некомплексиран мъж може да те накара да спреш да си еманципирана и това да ти харесва. Виктор успял да извика жената в Яник. Да й я припомни такава, каквато трябва да бъде всяка представителка на нежната половина на човечеството – внимателна, нежна, женствена или по думите на Пасков - обла.
сватбата
Не си спомня кога й казал, че трябва да се оженят. Попитала защо. С един брак зад гърба си нямала нужда да подписва, за да бъде щастлива с някого. Но той настоявал. Януари тази година й се обадил по телефона и поставил въпроса отново. Казал й, че се връща през февруари в София, и й предложил да уреди необходимите документи да се венчаят през март. Бил намерил и кумове – свои близки приятели.

***
Прибрал се на 4 февруари. От няколко дни го болял много единият крак, но първата седмица в България я прекарал в работа по организацията на културна среща за 24 май в Швейцария. В събота сутрин кракът му бил подут. И започнало ходенето по мъки - седмица на системи в болница „Токуда”, после много висока температура, проблеми и с другия му крак и едната му ръка. Яник преровила интернет, но не намирала отговора какво му се случва. Казали й, че е възможно да е болен от рак. Оказал се последен стадий с разсейки. Виктор продължавал да бъде толкова енергичен, че чак Яник се уморявала по-бързо от него. Заминал за Берн, където потвърдили диагнозата и му я казали и на него. Не се притеснил за себе си, а за Яник и се втурнал да я успокоява. Малко се обнадеждили, защото според лекарите му оставала година живот. Двамата се вкопчили в мисълта за оставащото време. Започнали да правят стегнати планове. Тогава Виктор й споделил, че ще напише роман “Домашна симфония за жените в живота ми”. Имал и неиздадена книга със стихове, които често рецитирал. На третия-четвъртия ден започнал да не може да диша. Оказало се, че има бронхопневмония.

последно пътуване
Според лекарите химиотерапията вървяла добре. Дробовете му били изчистени. Казали на Яник, че може да се върне за седмица в България, за да уреди въпроса около отпуската си. Заминала в събота и продължили да се чуват всеки ден. Гласът му започнал да гасне. Последно говорили в четвъртък по обед. В петък в 11 ч. Яник щяла да кацне в Цюрих. Виктор й казал, че ще я чака. На следващото й обаждане не отговорил. Състоянието му се влошило за час.
Вечерта разбрала, че е починал. Трябвало да изчака да стане сутрин, за да се качи на самолета. Била ужасна и ужасно дълга и тъжна нощ. Вода сякаш рукнала отвсякъде. Яник не можела да спре да плаче. А освен това в 3 ч. през нощта и съседите й я наводнили... Все едно Висящия в дъжда, както се самонарекъл в приказките си Пасков, дошъл да си вземе сбогом със своята Принцеса Яник.

любовта в различни измерения
Една вечер пием розе в малкия кокетно и с вкус обзаведен апартамент на Яник, където тя живее с 18-годишния си син. Приготвила е специална салата от рукола, риба тон, домати и царевица и ме заклева, че трябва да ми хареса. И без да ме беше заклела, салатата щеше да ми хареса много, както и апетитните леко запечени хлебчета с моцарела, босилек и зехтин. Готвенето й се удава. Но в тяхната двойка владетел на кухнята бил Пасков. И затова не търпял възражения. Печката била неговото място за свещенодействие. Даже в последните му дни преди да влезе в болницата в Берн, когато вече не можел да стои прав, седял до Яник, докато готвела, за да й дава наставления. “Никой във вселената не може да приготви боб така, както го правеше Виктор” – твърди Яник. Междувременно хапваме в квадратните чинии, които й е подарил. Питам я имала ли е някакви страхове за връзката им. Отговаря: не. Единственото, което някога ги безпокояло и двамата, е, че им е прекалено хубаво заедно, за да продължи дълго. Ама ще продължи, защото даже е описано в приказки – пет на брой. Пет, защото това било любимото число на Виктор. Казвал й, че прави всичко по пет и най-вече я обича пет пъти повече, отколкото всички останали.