Поколението на 40-годишните добре си спомня, че преди 10 ноември тя бе репортер на горещото телевизионно предаване "Актуална антена", което непрекъснато скандализираше властимащите. Не сме забравили и грандиозните скандали, с които бе закрито критичното тв предаване от новото време "Отзвук" и как с гръм и трясък бе уволнена неговата водеща Диляна Грозданова.

Вярна на "опърничавия" си характер, после тя напусна парламентарната група на НДСВ и Народното събрание, а наскоро се отказа и от ССД, на който е учредител. Дребна, крехка, способна да крие емоциите си, дори флегматична, Диляна успя да се превърне в "лошото" дете на съвременната българска политика, защото винаги има собствено мнение и винаги го отстоява. Какво се крие зад нежната й фасада? Какво друго има в живота й освен политика?

Диляна, защо реши да влезеш в професионалната политика?

Ами просто излезе, че обичам политиката. Започнах с втората кампания на Стефан Софиянски за кмет, като станах шеф на неговия предизборен щаб. После царят ме покани за водач на кандидат-депутатската листа в Габрово. Влязох в парламента. Но се оказах леко встрани от парламентарната група, защото не станах член на партия НДСВ. Бях като чужд сред свои или обратното. В момента, в който реших, че има конфликт на интереси, напуснах. Казах си, че никой не се е залепил за депутатско място. Сметнах, че е редно да постъпя така. Защото съм малко бодлива коза. А наскоро, както знаеш, отказах да съм кандидат-депутат на ССД. Мисля, че има много по-важни неща.

Какви например?

Винаги семейството е най-важното. Не само за мен, а и за всички. Важно е също да се срещаш с хора, с които искаш и с които ти е приятно да бъдеш. Мисля, че съм достигнала този момент в живота, в който можеш да избираш с кого да работиш. Това също ми се струва много важно. Защото да правиш нещо насила, без да ти е приятно, да се чувстваш недооценен и т. н., не е добре за самочувствието и не се чувстваш щастлив.

А не е ли здравето ти причина да се откажеш? Беше на лечение в чужбина.

Здравето ми не е нито по-лошо, нито по-добро, примерно от началото на годината, когато се отказах от парламента. Вярно е, че ходих на изследване в чужбина, след това лежах в Пирогов с бъбречен проблем. После той се отключи ненадейно в чужбина, което удължи престоя ми. Но това се случва на всеки, няма напълно здрав човек. Сега съм добре. И не здравето ми е причина да напусна политиката.

Щеше ли да влезеш в професионалната политика, ако знаеше, че тя ще те разочарова, и то два пъти?

Вярно, че политиката ме разочарова, а аз мразя разочарованието. Даже едно време не ходех на "търси се" на кино, за да не се разочаровам, ако не намеря билети. Никой обаче не може да каже, преди да е тръгнал по даден път: няма да тръгна, защото може да ми се случи еди-какво си. Спечелих опит, който иначе нямаше как да получа. Защото има разлика дали гледаш политиката като журналист, или си вътре в нея. Така че по-скоро възприемам това като етап от живота ми, който ме обогати. Хубаво е и че се запознах с хора от цяла България, с които останах в добри отношения. От друга страна, така и не станах истински партиец. Необходими са качества, които нямам. Не мога да свикна с взаимоотношения, които не са ми по сърце. Аз съм индивидуалист, а на индивидуалиста не му е мястото в партия.

Излиза, че си оптимист, след като намираш добро и в такава ситуация.

Предпочитам да съм по-практична и да си спестявам, ако мога, разочарования. Дълбоко ги преживявам, чувствителна съм. Но в крайна сметка животът продължава.

Отново започваш от нула. Какви са плановете ти?

Засега се върнах към рекламната фирма, която създадох, след като напуснах телевизията. Смятам известно време да си почина и после да видя коя от идеите си да започна да реализирам. Както казва моята любима героиня Скарлет О`Хара: "Най-сетне и утре е ден."

Защо искаш да се занимаваш с друго, след като си имаш рекламна агенция?

Е, нали трябва да продължавам напред. Агенцията се развива добре. За мен беше предизвикателство, когато тя започваше работа. Защото тръгнахме от нулата. Сега машината вече е изградена и дали съм във фирмата, или не, е без значение. Така че трябва да намеря ново предизвикателство, с което да видя, че може и още. Иначе трябва да се пенсионирам. Макар че и това е вариант: да се забавляваш, да си организираш живота по друг начин. Но аз се чувствам достатъчно енергична, за да продължавам да работя.

С каквото и да се захванеш, ще попаднеш сред млади, напористи колеги. Смяташ ли, че ще бъдеш конкурентна?

Зависи за какво. Нямам намерение да ставам отново репортер, както започнах. Този път съм го извървяла, не е предизвикателство за мен. Но мисля, че там, където съм работила, съм се проявявала добре и съм достигала до някакво достойно ниво. Дори и в политиката. Доста политици остават анонимни, не съм от тях. В работата си ще искам да нямам началници. Самата аз никак не държа да командвам другите. Искам да ги стимулирам и да оставям всеки сам да взема решения, не командвам дори сина си.

И в журналистиката, и в политиката нещата ти се развиха по една и съща схема: идва момент, в който напускаш. Не си ли мислила, че причината е в теб?

Мисля, че съм доста лоялен човек, но в същото време имам някакво ниво на търпимост. Да, сигурно причината е в мен - човек знае две и двеста. Ако от работата е зависела прехраната на семейството ми, може би щях да търпя, да седя, където не ми е по сърце, и да работя нещо, което не ми носи удовлетворение. На мен обаче така ми се е стекъл животът, че това не ми е належащо. В ССД например не получавах заплата. Не съм искала през трите години, докато работех в съюза, нищо. Напротив, давах и време, и усилия, и лични средства. В един момент обаче си казах, че тази работа не ми доставя удоволствие и че не искам да я върша. Мога да си позволя този лукс. Въпреки че ми коства доста. Всяко напускане е голям стрес. Особено когато съм влагала усилия и надежди, че ще се случи нещо добро. Тежко го преживявам. Но съм добър борец. Боря се винаги, смелост не ми липсва.

Все пак не ти ли е минавала мисълта, че би могла да коригираш нещо в себе си?

Не искам да коригирам нищо в себе си. Не искам някой да ми налага мнението си и аз да го приемам безропотно, както се искаше от мен в телевизията. Още тогава отстоявах позицията, която смятах, че е правилна. Въпреки че тя щеше да ми донесе не възход в кариерата, а неприятности. Плащам си цената за това, че предпочитам да отстоявам мнението си.

Има ли нещо, което не харесваш у себе си?

Прекалено лоялна съм, а човек трябва да е по-гъвкав в съвременния свят. Чувствителна съм. Да, мога да изнеса една битка, но после всичко преживявам, което се отразява освен на здравето ми и на най-близките ми. Добре би било да съм по-напориста. Не мога да се боря достатъчно за да получа нещо, което искам. Т.е. не мога да си пробивам път с лакти, сериозен недостатък за деня и века, в който сме. И за съжаление почти не мога да правя компромиси. Впрочем качествата, които изредих, и пречат, и помагат.

Свикна ли с предателството?

Не, много тежко приемам предателство от хора, с които съм била близка, на които съм вярвала. От тях трудно преживявам нелоялност, страхливост, огъване под натиск.

Отмъщаваш ли?

Бързо забравям. Ето и това е недостатък. За да отмъщаваш, трябва да имаш дълга памет, а аз нямам.

Кой е най-трудният период в живота ти досега?

Всеки край на период от живота ми и всяко следващо го начало са ми били трудни. Особено края преживявам болезнено. Най-трудно ми беше, когато загубих баща си. Защото това е безвъзвратно. Много трудно беше и в телевизията - няколко пъти оставах без конкретна работа, а аз не мога само да седя и да получавам заплата. Най-тежко обаче ми е, когато срещам несправедливо отношение.

За какво съжаляваш най-много?

За това, че съм поставяла на първо място професията си и не съм отделяла толкова време и амбиция за личния си живот.

От години си публична личност, но не знам почти нищо за личния ти живот. От къде си, какво е семейството ти?

Баща ми беше строителен инженер, майка ми - редактор в радиото. Израснах в Лозенец. Имам сестра Ралица, със 7 години по-голяма от мен. Като деца доста се разминавахме. Тя ядеше всички шоколади, които ни даваха. Събирах си левчетата от сурвакането на Нова година за подарък на мама, татко или баба за рождените им дни. А моята сестра ми секвестираше спестяванията. Това е да си по-малко дете.

Изглеждаш меланхолична. От дете ли беше такава?

Да. Сега се шегувам, че още оттогава съм знаела какво ме чака и затова съм била натъжена. Бях и доста срамежлива. Когато ходех при баба ми, всеки път ме водеше за ръчичка при съседските деца и ми казваше: "Ти вече ги познаваш, от години играеш с тях." Но на мен все ми беше неудобно да отида сама. Бях и много злояда. Добре, че имаше един Гошко от апартамента срещу нас - той ме взимаше за за училище и излапваше набързо попарата ми. За сметка на това ми носеше чантата. И всички бяхме доволни.

След като си била толкова свита, защо реши да кандидатстваш журналистика?

Смятах, че журналистиката ще ме направи по-напориста. Което и стана. Баща ми, уплашен, че няма да ме приемат, искаше да се пробвам и с библиотекарство - кошмар, въпреки че обичам да чета. Мислех, че и без това не съм много общителна, а като ме заврат в една стая само с книги, съвсем ще се затворя. Освен това си представях как журналистките ходят по коктейли с дълги рокли и пият шампанско. Оказа се, че професията няма нищо общо с коктейлите. Слава богу, защото установих, че не обичам да ходя по такива места.

Имаше ли гаджета като ученичка?

Като дете винаги си харесвах някое момченце, за да ми бъде интересно да ходя на детска градина, след това на училище. Тогава който те харесваше, трябваше да те удари яко с чанта по главата или по гърба, ти да го удряш. Аз не се давах. Баща ми ме беше научил да отвръщам на боя с бой и въпреки че бях слабичка, ми имаха страха.

Ама нали си била много срамежлива?

От 4 клас до по-активния пубертет не бях чак толкова. Но в гимназията като ме заговореше някой, цялата се изчервявах без повод. Това много го мразех. Защото всички виждаха колко съм притеснена. Затова в гимназията нямах гаджета. Даже мразех всички момчета и се движех в женска компания. Животът ми коренно се промени в студентските години, започнаха компаниите, веселбите, беше изключително приятно време.

За малко си се разминала със сватба в края на следването си. Защо тогава не се омъжи?

В първи курс се появи първата ми любов, която продължи до края на следването. Ивайло, мой колега, беше всеотдаен и родителите ми го харесваха. Но беше болезнено ревнив. Когато не бях с него, трябваше да се отчитам на всеки 15 минути. Иначе правеше всичко вместо мен. Като се разделихме, не знаех откъде да си купя например билет за влак. После изведнъж видях, че мога да се справям сама. Беше мъчителна раздяла, защото бяхме привързани, както само в тези години човек може да се привързва. Приятелите от компанията се ожениха по двойки, но аз в никакъв случай не исках. Казвах си, че за мен английската гимназия беше достатъчен зандан, за да се омъжа сега. И до днес смятам, че човек трябва да поулегне и малко да поживее, да види света, преди да се ожени.

Истината е, че още след завършването си мислела повече за кариерата си, отколкото за брак.

Като завърших бях нещатен сътрудник в Националното радио. Започнах в предаването на Румяна Бунджулова, скоро сътрудничех и на "Между обеда и вечерята" с водеща Лили Попова, при Божана Димитрова в "Разговор с вас", при Лили Маринкова и в сутрешния блок Хоризонт - беше много модерно да си млад репортер там. Въобще Хоризонт беше модерна програма, доста различна от сегашния Хоризонт. Назначиха ме на щат и започнах да сътруднича в телевизията в "Актуална антена".

В един момент от радиото са ти поставили ултиматум - или при тях, или в телевизията. Защо предпочете "Актуална антена"?

Защото още тогава обичах да критикувам, изглежда характерът ми е такъв. И работата ми носеше голямо удовлетворение. Въпреки че след почти всяко предаване пишехме обяснения до ЦК на БКП. Но понеже бях много млада, не се притеснявах. Не си представях какво означава да работя в непрекъснато атакувано от властите предаване. Слава богу, в последните години на режима не си позволяваха крути действия срещу журналистите. Така че в крайна сметка се разминах с уволнението, въпреки че бях на косъм. Но може би се разминах, защото вече бях бременна и излязох в отпуск по майчинство.

Значи все пак стигна до идеята да се омъжиш?

Като се разделих със студентската си любов, започнах да излизам по срещи. Моята баба, която много харесваше Ивайло, всеки път, когато ме потърсеше момче, казваше: "Ивайло, ти ли си?" Забраних й да споменава името му по телефона и да записва кой ме търси. И тя правеше списък. Ако паднеше под осем, бях притеснена. Обаче, да, в един момент реших да се омъжа. Беше ми писнало баща ми да ми опява, че трябвало да има внуче, тъй като всичките му приятели имали, а той - не. Беше притеснен, тъй като нито сестра ми, нито аз мислехме за брак. Точно когато реших, че тази работа с опяването става тягостна, се появи Любо.

Разкажи ми как те свали Любо.

Той беше упорит като свредел. И досега обича да казва, че ме видял по телевизора и казал: "Ето, за тази жена ще се оженя." Толкова нахално, всъщност не се познавахме! Когато се видяхме, Любо вече беше завършил медицина, беше се насочил към психиатрията, беше асистент при проф. Станкушев на 4-и километър и правеше дисертация. Запозна ни обща позната. Тя ми се обаждаше едва ли не всеки ден: "Абе, тука има един, моля ти се, срещни се с него." Аз отговарях, че си имам служебни ангажименти и други приятелства. Обаче тя го удари на молба, че непрекъснато й звънял и "хайде за малко да се видите". Любо ми се стори страшно нафукан и не ми хареса. Отгоре на всичко предложи да ни води в Шератон, беше много модерно. Казах си: "Тоя пък какво си въобразява? Ще ме води в Шератон, като че ли не съм била по такива места." Приятелката ми обаче продължи да се жалва, че Любо не спирал да й звъни. "Не, - отговарях, - не искам да се срещам с този, дето ще ме води в Шератон. Не ми харесва и толкова!" Обаче, за да й помогна да се отърве от него, приех втора среща. На нея Любо смени подхода и мина на интелектуална вълна. Започна да ми говори за Фройд. Много ме заинтригува тоя Фройд, фройдизмът и т.н.

Вярно ли е, че те е проверил с тест за интелигентност, преди да поиска ръката ти?

Както си говорехме за Фройд, Любо ми каза: "Айде сега да направиш теста за интелигентност на Рейвън." Стана ми интересно и го направих. По-късно се шегуваше, че тогава ме е изпитвал и ако не съм се справила с теста, нямало да се ожени за мен. След тази среща се появяваше най-неочаквано и ми разруши тотално репутацията. Примерно, аз съм на снимки в някакъв град, ние с него не сме никакви, но ето, той се появява. Хората после ме питаха: "Този човек защо идва?" Така и така вече ни беше излязло име, скоро се оженихме.

Не си искала да гледаш сама сина си, когато е бил бебе. Защо?

Синът ми Владимир се роди на 22 септември 1989 г. Ужасих се от мисълта, че трябва да гледам едно бебе, което само си отваряше устата и плачеше до посиняване. Нямаше памперси, а пелени, те се перяха, сушаха, гладеха. Съобщих на мъжа ми, че си отивам при майка, за да ми помага. Той дойде с мен и се привърза към родителите ми.

Владимир е нямал два месеца, когато си се върнала на работа. Толкова ли беше належащо?

На 10 ноември, когато Тодор Живков падна от власт, с Владо ни изписаха от Пирогов - бяха го оперирали заради пилорна стеноза. И ме подхванаха събитията. Прекъснах си отпуската по майчинство, върнах се в "Актуална антена". Казах на майка ми и баща ми: "Ето ви сега внуче, нали искахте?" А ние с Любо се отдадохме на политиката. Той беше в "Подкрепа", ходеше по дълги събрани. Беше отслабнал, беше си пуснал дълга брада и приличаше на светец. Аз освен че снимах брадатите в Южния парк, където се събираха, ходех и на сбирките им. А когато синът ми стана на 9 месеца, заминах на специализация в Щатите по една журналистическа програма, бях първият българин, поканен в нея.

Американците са се чудели как си оставила бебе на 9 месеца заради една специализация. Струваше ли си?

Изкарах 6 месеца в САЩ заедно с 9 колеги от различни страни. Американците наистина се чудеха как съм оставила за половин година 9-месечното си бебе. За тях това беше ужасно, те са консервативни. Отговарях им, че за мен това е шанс. Действително беше така. Бяха впечатлени и от това, че бях отишла няколко дни по-късно, за да не пропусна изборите в България. Там никой не си променя програмата за такова нещо. Невиждано за тях беше и желанието на българите да гласуват, изобщо голямата запаленост по политиката.

Това е било първото ти излизане от България. Кой е най-яркият ти спомен за него?

Когато тръгвах, попаднах в икономическата класа на огромен самолет, по средата на много редове с пътници и не разбирах нищо от това, което говореха по радиоуредбата. Помислих си: "Добре де, нали съм завършила английска гимназия, защо нищо не схващам? Къде съм тръгнала? Че си оставих и детето." Зароних едни сълзи, беше страшно. После в Щатите, понеже като част от програмата гостувахме и при американски семейства, като им казах какво съм изживяла, те ме успокоиха, че също не разбират какво говорят по радиоуредбата в самолета. Като се върнах от Америка, на моето място в "Актуална антена" имаше други. Стоях известно време без работа, докато Асен Агов не ме покани да водя "Отзвук" с Райчо Райков.

Парадоксът е, че именно "Отзвук" ти донесе най-голямо разочарование. Защо те уволниха?

В началото се радвахме на голяма свобода. Постепенно обаче управляващите станаха много по-нетолерантни. Решиха, че като са на власт, трябва да натискат медиите да работят за тях. А аз не исках да се примиря. Тогава действително имах доста неприятности. По принцип никога не съм имала проблеми с екипа, с който съм работила, а с шефовете. Моят мъж каза: "Е, не е възможно с нито един шеф да не се разбираш, сигурно ти нещо си виновна." Сигурно. Не е лесно да се работи с човек като мен, който държи да прави, каквото си е намислил, а пък шефовете трябва да се съобразяват с министър-председателя примерно, както се случваше често. Имаше момент, в който, като стане 5 часът, телефонът започваше да звъни и цялата стая се вцепеняваше. Трябваше да сменям темата, обикновено се опълчвах, отказвах да водя, отивах си вкъщи… Въобще много нерви се хабяха, за да се стигне накрая до момента, в който за мое изумление лично Иван Костов не искаше да има "Отзвук".

Как прие факта, че лично Иван Костов поиска да падне главата ти?

За мен беше огромно разочарование, защото смятах, че идва едно демократично правителство. А се оказа, че идва човек, който иска да командва. Беше ни казано, че това, което не се показва по телевизията, не се е случило, значи трябва да показваме само хубавите неща. За мен винаги е било по-добре грешките да се казват, отколкото да се заблуждава. Вече беше станало невъзможно да се работи, когато Иван Попйорданов и Мира Нейнска - тогава шеф на новини и актуални предавания, казаха, че няма нужда от "Отзвук" и че го спират, аз си подадох оставката. То вече беше мъчение, агония. Не получавах никакво удовлетворение в тези битки, и то с хора, от които не съм очаквала.

Ти си доста прибрана в емоциите си, но това изхвърляне от телевизията май доста те разтърси.

Въобще не исках да видя политик. Даже не гледах политически предавания известно време. Наистина го изживявах. Вероятно от баба си съм наследила тази особена справедливост и чувството, че са постъпили с мен ужасно несправедливо, ме изкарваше от равновесие. Но дойде новото начало. Станах шеф на рекламна агенция "Имидж". И видях, че мога да се справям и с други неща.

Какво се случи междувременно в личния ти живот?

Моето момче порасна и вече е на 15 г. Покрай нашите постоянни неволи и проблеми няма как да се оплаче, че е в пубертета и вероятно има някакви проблеми. За съжаление му обръщам малко внимание. Случи се, че баща ми почина от инфаркт. Беше голям удар за мен. За Влади също, тъй като стана пред очите му, а с дядо си бяха голяма любов. После братът на мъжа ми беше тежко болен, с 80% прогноза за смърт, едвам оживя. Малко след това, точно когато избирахме правителството на НДСВ през юли 2001 г., Любо катастрофира тежко и беше на прага на смъртта.

Разкажи ми по-подробно за катастрофата, която за малко не те направи вдовица.

Мъжът ми катастрофирал по магистралата от Пловдив за Стара Загора. През това време аз си гледах филма и бях спокойна, защото той редовно закъснява. Брат му ми съобщи по телефона за катастрофата. Веднага отидох в Пловдив, бяха закарали Любо в болница там и не се знаеше дали ще оживее. Изживях страхотен шок. Докато чакахме от София екип да го оперира, дойде тогавашният кмет Иван Чомаков, лекар в тази болница. Спомням си, че въпреки че го познавам добре от години, го попитах: "Ти нали в тази болница си бил? А сега къде си?" Разбира се, знаех, че е кмет, обаче очевидно ми се беше изтрило от паметта. Много неадекватен разговор проведох, после му се извиних. Слава богу, Любо се оправи. Макар че после трябваше да прекара три дни в софийския затвор. Смятам, че беше извън всякакъв разум и всякакви граници бяха минати, беше възмутително.

След толкова проблеми в личен и в служебен план позагуби ли чувството си за хумор?

Докато хората са живи, имат проблеми и трябва да ги решават. Някои имат повече, други по-малко, но всички имат. Така че е по-добре човек да не се оплаква. Като попиташ един американец как е, той казва: О, много добре! Японците пък се усмихват пред огледалото преди да излязат от къщи, за да им се вдигне настроението. Не правя като тях, но съм убедена, че трябва да гледаме на всичко по-оптимистично. Моят път не е гладък, но аз не съм страхлива и както казва мъжът ми, винаги имам различно мнение. Другото, което ми казва, е: "Само аз мога да изтърпявам твоето чувство за хумор!" Защото все още не съм го загубила.