Предупреждение първо: Съвсем сериозно – филмът, меко казано, не се препоръчва за хора с по-лабилна психика.

Предупреждение второ: При трилъра моментът на изненада е особено важен. Така се случи, че отидох да гледам „На парчета”, без да съм прочела нито ред за сюжета му. Съветвам ви вие също да не четете, ако... вече не сте чели де. Лично аз няма да ви кажа нищо друго, освен това - смразяващо, зверски (простете ми жаргона, но само той работи в случая) добре направен филм. Трилъри много, но толкова интензивен и така талантливо построен не съм гледала от години.

Филмът може да бъде учебник за това как се градира съспенс в киното, как се разказва една дълбоко плашеща история, така че зрителят, стъпвайки в тъмното, малко по малко да си допълва картинката, само за да може в един момент режисьорът с един замах да я разруши, когато вече е почти готова и да го накара да започне да я гради отново. Нито една дума обаче, нито един персонаж, нито една сюжетна линия не са необосновани, недообмислени, забравени.

В главната роля, по-точно в главните роли, е шотландецът Джеймс Макавой (вероятно го помните от „Изкупление” на Джо Райт с Кийра Найтли и от „Транс” на Дани Бойл), който е много овладян и точен (заслугата при всички положения е и на режисьора, разбира се) и демонстрира изключително добър актьорски вкус като не преиграва. В ситуация като тази предполагам, че изкушението за актьора да покаже какво може е огромно, но Макавой не му се поддава нито за секунда. В противен случай всеки излишен жест, гримаса, интонация щеше да кънти, да дразни, дори да създава впечатление за бутафорност. В последните минути на филма обаче – точно когато трябва! – Макавой разкъсва тази овладяност и преди да се скрие от очите ни, произнася няколко реплики в едър план, в които е незабравим.

Шаямалан казва, че първоначалната версия на филма е била 3-часова. Без да съм я гледала обаче си мисля, че може би все пак финалният двучасов вариант е оптималният. Дори, ако трябва да сме честни, по средата на филма има едно леко зацикляне и повторение на мотиви, което би могло да се избегне, без филмът да изгуби нищо от вътрешната си тяга.

И понеже миналата седмица писах за посредствения нов филм на Бен Афлек „Те живеят в нощта”, пълен с гангстерски клишета, сега гледах „На парчета” на Шаямалан и си мислех: добре, трилър като трилър, с всички задължителни елементи – дълги коридори, субективна камера, подземия, врати, които се отварят и никога не знаеш какво ще видиш зад тях и прочие... Защо тогава е толкова добър, защо така те подчинява, защо така те владее, че не можеш да спреш да го гледаш, макар и със запушени уши или през „решетките” на пръстите си? Според мен - заради различния си подход към материята, с която работи. Първо - филмът не започва по обичайния начин, движейки се от прозаичното към ужасното, а директно те хвърля в кошмара, без да имаш време да се подготвиш. Второ - историята се разгръща на пулсации, на тактове, на приливи и отливи и буквално те „държи на каишка” като непрекъснато пристяга и отпуска примката. Трето - сюжетът еволюира от обикновен случай, за какъвто често можеш да прочетеш в криминалните хроники на вестниците, до мотива за Страшния съд...

Финалната сцена пък изведнъж поставя филма в съвсем друг контекст, Шаямалан сякаш те изважда рязко от илюзорния свят, в който си бил потопен досега и докато ти все още като полуудавено животинче се мъчиш да си поемеш въздух, ти казва: „Спокойно, човече, това е само филм. Аз съм правил и други такива, помниш ли...” И ти напомня. Много готин, киномански финал.

След няколко не особено добре приети филма, М. Найт Шаямалан, който между другото тук е и сценарист, отново е в играта, при това в отбора на най-добрите. Не че си е тръгвал от там, но доста време беше на резервната скамейка.

А аз, откакто гледах „На парчета”, не съм спала като хората.