Ако само един от актьорите в този филм играеше блудкаво или сантиментално щяхме да станем свидетели на нещо много глупаво. Спомням си, че в свое интервю на въпроса как работи с актьорите си, че толкова добре му се получава, Уди Алън беше казал, че просто избира много добри актьори и само леко ги напътства, при това единствено в случай, че се налага.

Май така е постъпил и Тиадор Мелфи, режисьорът на „Свети Винсънт”. Взел е моят Бил Мъри, фантастичните Наоми Уотс и Мелиса Маккарти, както и малкото момче с голямо бъдеще Джейдън Либерхер, дал им е сценарий за свадлив, дръпнат ветеран от войната във Виетнам, който си пада по хазарта и „момичетата на нощта”, но по стечение на обстоятелствата започва да се грижи за едно съседско момче, и им е казал: „Хора, само не преигравайте!” Вярно, филмът е силно предвидим, доста монотонен и сантиментален като сюжет, но затова пък е и нежен, изпълнен със светла меланхолия, малко тъжен.

Гледали сме много филми от този тип – възрастен мъж и малко дете, които неволята  среща и ги „заставя” да прекарат известно време заедно - и „Хлапето” на Чаплин, и „Коля” на Ян Сверак, и „Маркъс” с Хю Грант. „Свети Винсънт” е в тази група. Бил Мъри играе ролята на Винсънт - вехтозаветен хулиган, видял всичко, преминал през всичко, отчаян от всичко и в същото време готов на всичко - с почти каменно лице, само погледът му се променя. Наоми Уотс е бременна стрийптизьорка-проститутка, с която Винсънт се среща отвреме и която обича по свой начин, убеден, че „това е един от най-честните начини да си изкарваш хляба”. А Мелиса Маккарти – сладката дебеланка от сериала „Майк и Моли” – е самотна майка, която неуспешно се опитва да носи три дини под една мишница. Като прибавим и малкия Джейдън се получава карето актьори, на които се крепи този филм, защото те преборват неговата сладникавост и го „държат изкъсо” – близо до реалността, до ритъма на всекидневието – като съзнателно го лишават от какъвто и да е патос. Ето така се "спасява" един недобър сценарий. Ако не бяха тези четиримата „Свети Винсънт” щеше да прилича на обикновена сапунена мелодрама.

А Бил Мъри вече е на 64. Прочетох как наскоро се качил в едно такси и се разприказвал с шофьора. Онзи му споделил, че е саксофонист, но няма никакво време да свири, защото по 14 часа в денонощието трябва да кара таксито си. Бил го попитал носи ли си саксофона и след утвърдителния му отговор го помолил да спре колата. Сменили си местата с шофьора и в продължение на 2 часа Бил Мъри карал таксито, а саксофонистът свирел на задната седалка. И накрая Бил не само платил цялото пътуване, разбира се, но и завел човека на вечеря. Готина случка, нали? Малко като от разказ на Вонегът.