Войната срещу дрогата е загубена навсякъде

Като малка Андреа, внучката на Исабел Алиенде, пише съчинение, в което разказва, че семейството й не е особено интересно с изключениe на баба й. Тя е единствената, която си спомня неща, които никога не са се случили, обяснява детето. Днес Исабел пише книга за поколението на внучката си. В „Дневникът на Мая”(“El cuaderno de Maya”, изд. Plaza&Janes) тя разказва живота на 19-годишно момиче, което стига до дъното в света на наркотиците. „Мая ме накара да страдам повече, отколкото предишните ми героини. В някои моменти бих й зашлевила няколко шамара, за да й дойде акълът в главата, в други бих я прегърнала, за да я защитя от света и от собственото й безразсъдно сърце”, признава авторката.


Исабел, какво да очакваме от новия ви роман?
По принцип той е за възрастни, макар че добре би било да го четат и деца. Историята на едно пътуване от детството към съзряването. Всички го извървяваме в живота си. Накрая след много спънки и препятствия се връщаме към това, което всъщност винаги сме били. Има доста страдание, но дори и приказките с феи са чиста трагедия. Ако няма някое изядено дете или подобна страхотия, няма приказка. Всяка история е едно пътуване и трансформация. Пътуването на душата. А наградата от всичко това са именно натрупаните по пътя изживявания.
Променяте ли умишлено стила си в различните си книги?
Винаги пиша, както мога. Всяка история има свой начин да бъде разказана. В този случай е написана от името на героинята, която е на 19г. Трябваше да е на достоверен език, на който реално би могло да пише момиче на нейната възраст. Това беше единственото ограничение, което си поставих. Толкова би ми се искало да напиша втори „Хари Потър”, но не ми се получава.
Този път навлизате в драматичния свят на младежта и наркотиците.
И не ми се наложи да правя проучвания по темата, защото я познавам прекрасно. И трите биологични деца на мъжа ми имат проблеми с дрогата. Дъщеря му Дженифър умря след ужасяващ живот на улицата. Голeмият му син е на 47 и прекарва живота си между затвора, центрове по рехабилитация и разни други институции. Малкият син се спаси след 10 години в света на дрогата. Беше започнал на 13. Сега работи, има семейство, но въпреки това през останалата част от живота си ще трябва да се бори с факта, че е пристрастен. Така че съм виждала всички етапи на наркотиците от началото до смъртта. Трябваше обаче да изуча дрогите, които младежите ползват днес, всяка година има нови, все по-ужасяващи комбинации. Сега можеш да умреш от една-единствена доза. Много по-опасно е, отколкото по времето на хипитата, когато дрогите бяха идеализирани. Днес няма никаква идеализация, а на всичкото отгоре е замесена и престъпността.
Къде според вас е решението на този огромен проблем?
Войната срещу дрогата е загубена във всички страни. Първо, защото докато има търсене, ще има и предлагане. И ако дрогата е нелегална, освен здравословния проблем се прибавя и проблемът с престъпността. Един огромен бизнес - картели и паралелна икономика, боравещи само в кеш, в който има корумпирани полицаи, съдии, хора от правителството, военните, всички. Така че винаги ще има наркомани. Повечето от днешните младежи са опитали наркотиците, както и алкохола, включително и аз. И после някои стават алкохолици и наркомани, други не. Но ако на всичкото отгоре проблемът се криминализира, тогава можем да приемем, че половината американци са престъпници, защото пушат марихуана. Мисля, че наркотиците трябва да се легализират, да се контролират, да се облагат с данъци, да се прави рехабилитация, да се възпитава обществото. Дрогата няма да се реши с куршуми, парите за оръжия по-добре да бъдат инвестирани за образование и рехабилитация.
Внуците ви прочетоха ли новата ви книга?
Внуците ми говорят испански, при това много добре, но не го четат. Едва четат на английски, какво остава да седнат да четат на испански. Само внучка ми Андреа показва известна тенденция към литературата, пише поезия и казва, че иска да стане писателка.
Много се говори, че днешните деца не четат.
Така е, защото ги карат да четат неща, които не ги интересуват. Принуждават ги да кълват безкрайно скучни книги от т. нар. големи класици, някои от които и мен биха отегчили. Представете си едно дете днес да чете „Моби Дик“. Но от „Хари Потър“ ще изгълта 600 страници за три дни. Аз бих забранила литературата, би било фантастично. Когато бях малка, единственото, което ми забраняваха да чета, бяха книгите, които тогава минаваха за еротични. И това беше единственото, което четях, скрита под кревата или в гардероба в търсене на мръсните пасажи.
Някои футурулози прогнозират гибелта на книгата, която ще бъде изместена от електронните технологии. Какво мислите?
Живеем в култура, в която не остава време за размисъл и тишина. Младите се раждат и растат в бързина и шум. Не могат да останат нито за момент без връзка с джиесема, компютъра и фейсбук, защото се чувстват напълно загубени. Не знаят как да останат сами с душата си. Обитаваме свят на образи и моменталност, истинска култура на екрана. Книгите днес плашат младежите, виждат ги като нещо, което не е тяхно. За сметка на това са способни да правят каквото и да е на екрана. Така че може бъдещето да е в електронната книга. Или ще ти напъхат един чип в ухото и ще ти излеят книгата автоматично в главата, представа си нямам какво ще стане.
Добрите писатели често са смятани за визионери. Има ли в книгата ви някакво послание?
Аз никога не давам послания. Имам същите въпроси, които си задават героинята ми и младите хора, но за съжаление нямам отговорите. Защо се случва еди-какво си? Нямам представа. Как се излиза от дрогата? И това не зная, някои успяват, други не. Винаги искам да разкажа една история и това, което се случва на персонажите. Това ми е работата. Не пиша наръчници за самопомощ. Когато започвам нова история, нямам сценарий, а бегла идея, подобно на семка в стомаха. На 8 януари сядам на компютъра и първите две-три седмици е пълно лутане. Тръгвам в една посока и не се получава, обръщам в обратната и същият резултат. После персонажите и историята започват да придобиват форма.
Читателите почти неизбежно търсят част от автора в персонажите. Колко от Исабел Алиенде има в Мая?
Не мисля, че има нещо от мен в Мая. Освен че и аз бях голяма бунтарка, и моето семейство се разпадна във важен момент от живота ми, и аз бях много близка с дядо си. Но се идентифицирам повече с чилийската й баба от книгата. Тя е малко хипарка, политическа активистка, живее в Бъркли, ходи с францискански сандали и индийски одежди. Аз бих могла да бъда като нея при други обстоятелства, ако не живеех в Щатите. Веднъж, когато на 4 години внучката ми Андреа си махна предпазния колан в колата, се обърнах и здравата я цапардосах. Тя започна да вика, че щяла да се обади на полицията. Истината е обаче, че действително може да го направи и спокойно да ме затворят. В Чили не е така, там може да поналожиш детето с черпака по главата без никакви проблеми. Така че тази баба от книгата, която ще въстане срещу закона и ще скрие внучката си, за да я защити, но в същото време ще я наложи с черпака, бих могла да бъда аз.
Напоследък младежите от много развити западни страни започнаха да се бунтуват срещу системата. Какво мислите за този процес?
Младежите винаги се бунтуват, това е част от процеса на откъсване от гнездото и самостоятелния живот. Не мисля, че липсата на комуникация между поколенията днес е по-голяма от тази, когато аз бях млада. Разликата е, че днешните младежи имат голяма власт.
От друга страна, живеем в свят, в който вече почти буквално няма място за тях. Политиката, икономиката, властта, всичко е циментирано в структури от ХІХ век. Още мислим за една утопична демокрация от онези времена, която обаче не функционира. Младите не откриват нито един политик, за когото да гласуват. Защо изобщо ще гласуват, ако не вярват в политическата система? Как да участват в едно общество, в което не могат да работят? Заради всичко това те днес са разгневени.
През 2010-а най-после получихте националната награда за литература на Чили, а твърдяхте, че никога няма да ви я дадат.
Най-важната награда, която съм получила и ще получа през живота си, защото я дава Чили. Родината ми по принцип се отнася много гадно със своите писатели. Наградата се връчва на 4 години. Много се дискутира, предполага се, че ако имаш търговски успех, значи си лош писател. Наградата се обсъждаше от мои колеги, но неочаквано за първи път дискусията излезе на улицата, в туитър, в блоговете и фейсбук. Журналисти с микрофони излязоха да улицата да питат хората дали да ми дадат наградата, все едно бях кандидат президент. Вече нямаше как да се вземе решение при затворени врати. Стигна се дотам, че президентът Пинейра, който е десен политик и нямаме никакви общи политически пристрастия, ми се обади у дома в Щатите и ми каза, че ако той е жури, аз съм щяла да взема наградата. Така че много ми е скъпа.
Казвате, че и съпругът ви вече пише. Съществува ли някаква конкуренция у дома?
Мъжът ми беше адвокат и когато се пенсионира, реши да стане писател. Много се ядосах, на мен не би ми хрумнало, като се пенсионирам, да стана адвокатка. Що за наглост! Троснах му се: с мен ли ще се състезаваш! Написа роман, прочетох го и му казах: потресаващ е, направо ужасен, напъхай го в чекмедже и никога не го вади оттам. Как ти хрумна да разказваш за някакво перверзно джудже, виждал ли си поне едно в живота си? Послуша ме и започна да черпи от дългата си кариера и многобройните си случаи. Взе да пише детективски романи и му потръгна доста добре. И все пак спаси части от първата си книга и включи перверзното джудже. Почвам да си мисля дали не е някаква потайна част от него, която не познавам. Иначе не се съревноваваме, но ако се беше случило обратното, аз със сигурност щях да се опитам да го надвия.
Как се промени философията ви с течение на годините?
Много малко. Няма разногласие между това, което пиша, мисля, и начина, по който живея. На 15 бях също толкова феминистка и бунтарка, колкото и днес. Имах обаче по-малко ресурси и по-малък опит, така че се блъсках в стените много по-лесно. Сега имам повече опит, за да не се хвърлям с главата напред в устата на вълка. Разполагам и с повече възможности, имам микрофон и мога да отговарям, преди бях от другата страна. Но не са се променили нито идеалите, нито принципите ми, нито начинът, по който живея.