Този път без биографична справка ще ви представим Антонио Бандерас в една по-различна светлина. Любимецът на жените от половин свят не само че не губи чар с годините, но продължава да трупа червени точки и да бъде все по-обожаван. Дори и дългогодишната му вярност към съпругата му Мелъни Грифит е пореден плюс за актьора, когото фенките му отдавна вече са се примирили, че ще имат единствено в мокрите си сънища.

Бандерас представя „Пътят на англичаните", втория си филм като режисьор след „Луди в Алабама", където Мелъни изпълняваше главната роля. И за двата си проекта актьорът получава прекрасни отзиви, което означава вероятност да се утвърди и като брилянтен режисьор. Да не говорим, че според самия него на този терен е много по-силен, отколкото като актьор.

Бандерас е несъмнено най-известният човек в света, роден в южния испански град Малага след Пабло Пикасо. Притежава две картини на великия си съгражданин, но обещава, че преди да умре, ще ги дари на музея на Пикасо в Малага.

Именно в родния си град се връща Бандерас като режисьор на една разтърсваща лична история с автобиографични елементи. Има и продуцентска компания, с която възнамерява да подпомага млади таланти, най-вече от родния си град. Появява се с плитка, традиционните за него боти с висок ток, супер изтъркани дънки, тениска и велурено яке.

Преди много години тръгваш от родния си град, провинциална Малага, сега отново се връщаш там, този път като режисьор.

„Пътят на англичаните" е всъщност името на една улица. Минах по този път и да се върна след толкова години е доста трудно, но в същото време и прекрасно. Аз лично не бих искал да бъда отново 20-годишен, тогава бях много по-объркан, отколкото сега. Беше ми трудно да направя този филм - трябваше да бъда напълно искрен със себе си. Преминах през състояния на почти абсолютна интимност, които не исках да споделя с никого.

Задълбах в тези пространства на страх, замайване, неяснота. Онази възраст, 18 - годишен, за мен съвсем не беше прекрасна пролет в живота ми. Откриването на женския свят, на приятелството... Изживях го трудно и така исках да го предам. Историята се върти около цялата тая безтегловност от онези години. Нещо, което напираше отвътре, трудно ми е да го обясня, трябваше да направя цял филм, за да го изразя.

Кое се оказа най-трудното?

Още преди да започна, трябваше да направя своеобразна чистка - да изхвърля всичко, което може да замърси работата ни. Има толкова много условности и фактори, когато се снима един филм. Но аз се зарекох, че ще се опитам максимално да изрежа до корен всички тези нездрави връзки със заобикалящата ни среда. И смятам, че успях - работих, без да мисля какво ще каже критиката, какво ще помислят приятелите или непознатите, как ще проработи касата.

Как се чувстваш по-удобно - като актьор или режисьор?

Играл съм в 75 филма, а съм режисирал само два, трудно е да се сравнява. Но с годините мисля все по-добре зад камерата, отколкото пред нея. Като актьор съм правил филми, чиито заглавия не искам да си спомням дори, но които все пак са ми послужили, за да си купя свобода и да мога да правя сега точно тези филми като режисьор. Затова не се отказвам от изминалите 17 години в Холивуд. Като режисьор определено се чувствам много по-добре. Дава ми възможността да създавам нови светове. Иска ми се точно по този начин да развивам своята креативност.

И този филм е израз на възможностите, които имаш като звезда.

Получи се едно пространство на свобода, което никой не ми даде, аз си го самопозволих. Но когато човек си позволи да бъде свободен, има и много опасности. Съзнавам, че този филм ще ми донесе сериозни драскотини, още повече в момент, когато киноиндустрията кара зрителите да се тъпчат с пуканки. Не очаквам нищо особено оттук нататък, защото филмът вече ми е дал толкова много. Много усещания, трудно описуемо удоволствие. Разбира се, не се опитах да направя салто мортале, не съм самоубиец. Просто се оставих да бъда воден от личните си инстинкти.

Исках да разкажа за част от живота си, която и до днес е един от моторите, които ме движат. Спомените се реконструират в главата ми като откъслечни моменти. Имам проблясъци, които понякога не са свързани директно с историята. Един пъзел, от който дори и днес продължават да бъдат съставени моите архиви.

Признаваш, че между този вид кино и Холивуд има много малко общо. Ако трябва да избереш?

Не съм престанал да принадлежа на Холивуд. Не искам да взимам някаква позиция за или против тази индустрия, Холивуд ми даде много. Единственото, което искам, е да мога да бъда честен, когато разказвам една история. Този филм в Холивуд никога не би бил приет. Дори на никой няма да му хрумне да го предложи като идея. Когато на няколко пъти съм споменавал за него, са ми казвали „Ти да не си полудял случайно?!".

Коя е основната разлика с дебюта ти като режисьор, за който получи страхотни критики и в който участва и Мелъни?

„Луди в Алабама" беше черна комедия - деца в съвременното общество, които страдат, жена, малтретирана от съпруга си. Слаби същества, изправени пред едно абсурдно общество. Търсех тон, който да те жегне на емоционално ниво. В „Пътят на англичаните" през последните 12 минути умират няколко от героите, но не моля никого за сълзи. Тази студена дистанция е необходима. Ако плачем, не навлизаме в размишлението.

Много се говори за жестокия подход най-вече на американското кино към жените след 40, независимо колко големи звезди са били.

Така е, у дома имам прекрасен пример колко мачистки подхожда Холивуд към жените. Когато станат на определена възраст, просто ги подменя с млада плът.

Ти си сред малкото известни личности, който открито говори за силно лични неща, като например пристрастяването на Мелъни към алкохола навремето.

Когато един човек е бил алкохолик, той си остава алкохолик за цял живот, дори и никога повече да не се докосне и до глътка алкохол, това ти го казват ясно и лекарите. Мелъни продължава да ходи в „Анонимни алкохолици", за да помага на другите, но разбира се, в медиите много повече продава клюката, че едва ли не тя се подпира по уличните стълбове.

А как успяваш естествеността ти да е обратно пропорционална на славата ти?

Успехът ми дойде малко по малко. През това време видях върховете и мизериите на тази професия и на славата, което пък ме накара винаги да остана нащрек. Но реално това, което най-вече ми помогна да не си повярвам прекалено и да не се главозамая, е вродената ми несигурност.