Отиде си фотографът Калин Руйчев, част от сърцето и вдъхновяващата сила на списание EVA.

„Енциклопедия от знания беше Калин, заключена в мъдра душа. Беше добър човек и добър фотограф. Не, беше изключителен фотограф, със страст към фотографията. Той Е.“, това написа Милена Попова, създател и дългогодишен главен редактор на списание EVA.

Сбогом, Калине!

Милена Попова:

Звъним си трескаво по телефоните, пишем си в общия чат - ние, колегите от списание EVA. Бивши не ги наричам, те винаги ще бъдат колегите! Отишъл си е един от нас - Калин Руйчев. Пиша с натежало сърце, с болка. Има хора като него, които дори и да не виждаш с години, са заели едно местенце в сърцето ти и никой не може да ги измести. С него работихме повече от 10 години, от първия брой на списанието. Снимали сме заедно безброй фотосесии, и дори когато ме гонеше от студиото си да не му преча с моите неадекватни изисквания към фотографията, аз пак го обичах. Пътували сме заедно по командировки и у нас, и в чужбина. Тази снимка му направих в Париж, Монмартър, където бяхме да снимаме за коледния брой как празнува в семейната си къща в Реймс фамилията Рьодерер. Подариха ни по една бутилка от специалното си шампанско на изпроводяк и ние се чудехме как да го пренесем в багажа без да пострада. Докато се разхождахме в Париж, а той снимаше, видях на една витрина високи кожени ботуши в агнешка подплата. Взех едната бутилка, пробвах - идеално пасваше в ботуша. Така се сдобихме с луксозен кожен калъф за шампанското, а аз с ботуши. И се върнахме в София с непокътнато шампанско Луи Рьодерер и с брилянтна фотосесия. Това е само една от историите от безбройните ни пътувания и снимки. С него беше интересно и да правиш фотоистории, и да откриваш непознати места и да пиеш вино, и да пътуваш, и да слушаш музика. Пазя още някои дискове, на които той записваше музиката, която му харесваше и ми ги подаряваше. Енциклопедия от знания беше Калин, заключена в мъдра душа. Беше добър човек и добър фотограф. Не, беше изключителен фотограф, със страст към фотографията. Той Е. ♥️

Биляна Савова:

Тишината, в която съм в последните 10 дни ми помогна... Помогна ми да приема това, което Е. Тръгнал си е... и той.

Вярвам, че си тръгваме, когато си свършим работата тук. Дори и да не го разбираме лично (в което се съмнявам), дори и да не могат близките да го приемат и разберат... Но е така. Даже си имам и доказателства, но това е друга тема.

Много, неизброимо много часове сме били заедно. Някак обичахме да работим тихо. Бяхме "Билянке" и "Калчо". Всеки си знаеше работата, а целта - винаги беше обща. Вчера отворих сайта на списание EVA и разгледах всичко, което сме създали. Там си е, и е живо. Било е реално.

И сега Е.

Ще ви разкажа за един от много ни проекти заедно - фотосесия на голи мъжки тела и стол... ("Тялото 2" ще го намерите на сайта, a корицата - и тук в публикацията)... през пролетта на 2001-ва. Още работеше в студиото на "6-ти септември"... Вероятно го помните черното студио - с черните стени и завеси, с малката кухничка, старите дивани, музиката и неизменната миризма на тютюн. Имахме строен график за всичките седем, поканени да участват в проекта мъже... И започнахме. Те идваха, Калчо им сипваше по едно, събличаха се, настанявахме ги подходящо около/над/зад/върху стола и той ги отснемаше... Всичко си вървеше по план, докато не стигнахме до последния участник, който първо закъсня, а след като се появи все пак, отсече - "няма да се снимам". В крайна сметка не успяхме да го убедим и той си тръгна...

Останали сами в студиото се спогледахме. Твърдо ни трябваха седем кадъра и имахме седем уникални дизайнерски стола за всеки. Тогава просто изстрелях: "Събличай се... Ти ще си седмия!" Той се усмихна, допуши си стотната цигара за деня и каза: "Чакай поне да си взема един душ"...

Поставих стола пред фона и го зачаках. Появи се с едно пищималче на кръста, запали поредната цигара, поогледа светлината, надзърна в обектива и каза: "Айде снимай, да те видя колко можеш...". И така... Седна на стола, който беше точно като за него - един такъв лежерен, с форма на морска вълна и много важно - имаше място и за чашата му с питието "за кураж", както каза той, и за пепелник.

Спомням си първото ми натискане на спусъка и вълнението, че аз съм този, който снима. И снимам не кой да е, а самият фотограф. Щраках, давах му насоки, а той изпълняваше. А финалният резултат - истински разкош. И не защото аз съм снимала, или защото той е позирал, а защото между нас имаше най-важното - доверие.

Мина време и 20 години по-късно, когато аз застанах пред неговия обектив, беше точно в момент, в който Калчо не снимаше. Беше се оттеглил и се занимаваше само с това да създава пространствo за изява на други фотографи. Когато се видяхме в студиото, ми каза: „Правя го само заради теб, да знаеш“. И го направи. И отново ни свързваше онова доверие.

Да бъда до човек като него, за мен е чест и привилегия. Да бъда с него в толкова много общи съзидания – истинско богатство.

Завършвам… Снощи се свързах с дълбокото време в медитация, и се видях с него... Беше усмихнат, много спокоен, пушещ, разбира се... „Споделих му“ колко много хора пишат за него днес и колко мили неща му казват, а той просто се усмихваше… Не, той сияеше. Истински.

Неочаквана беше за мен тази среща, точно по този начин, но ми даде нещо много важно – истинското осъзнаване, че нищо, което е било реално не умира. Умират само формите и илюзиите. Душата винаги танцува… „и никога не спира – нито за почивка, нито, за да умре… Душата просто танцува…“

Благодаря, Калчо... За всичко! И до скоро…

П.П. Мислим си, че имаме време... будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Огледайте се. Останете отворени. Останете любопитни и гладни. Свързвайте се със себе си и любимите си хора. Сега... И не се плашете от смъртта само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от живота ни. Тя е реална картина. И можем да продължим само ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея, ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Елка Влаховска:

Реших да наруша мълчанието си, защото научих, че почина "внезапно", каквото и да означава това, близък човек, само на 57 години.

Нарича се Калин Руйчев, фотограф, с когото много сме се карали, но сме работели 13 години заедно.

За EVA всеки месец снимахме интериори в продължение на тези дълги години.

Не бих казала, че беше перфектния интериорен фотограф, снимала съм с Мисирков и Венци Василева и Асен Емилов по-добре.

Но Калин беше уникален: кашля и храчи 10 минути на срещата в 7, влиза в колата и мрънка още 15 минути, и когато нервите ми са на върха, се стяга и влизаме в 9 като железен екип, който трябва просто да си свърши работата.

Най-голямата му сила бяха портретите. Снимал е изключителни фотосесии и много корици за EVA.

Не мога да разкажа колко сложен беше този човек, с когото работех, повтарям, 13 години за списание EVA.

За несведущите да поясня: имаше белодробен емфизем, защото е спасявал жена си от пожар.

И беше човек за обичане, каквото и да означава това.

Сбогом, Калине!

Лилия Илиева:

Тъжно е! Готин беше Калин Руйчев! И чепат, и талантлив. И готин! Час и половина говорихме в най-голямата августовска жега миналото лято, за Стара София. Срещнахме се случайно. Човек никога не знае кога е последната среща.

Беше готино да работим заедно, Руйчев! Бохемско да ти е, където си!

Ирина Иванова:

Мислех си, че поне малко по-дълго ще ни продължи безсмъртието. Сбогом, Калине!

Марин Каравелов: