Деница Гергова пет години по-късно
Моят път е много свързан с EVA. EVA е философия за живота, която хората, работещи в списанието, предадоха на нашето поколение. Дано остане вдъхновение и за следващите.
Теодора Николова 28 November 2024
Когато онази сутрин влязох в залата галерия на Vivacom Art Hall Oborishte 5, фотографката Яна Лозева вече снимаше Деница Гергова. Аристократизмът на пространството, пищният таван, старото злато по орнаментите, полилеите, картините на Ралица Стоицева от настоящата изложба и изящният силует на порцеланово крехката жена пред камерата – всичко заедно въздействаше като модерен прочит на романтичното възприятие за красотата и елегантността. И преди много пъти съм имала поводи при различни събития, случвали се тук, да усещам силата на това място, върнато от Деница към нов живот и нов аспект на неговата висока класа.
Последния път, когато EVA разговаря с Деница Гергова, е било преди пет години. Тогава тя тъкмо отваряше вратите на новото пространство, за да се превърне адресът „Оборище 5“ в протагонист на софийския градски живот, заявявайки неговата космополитност с висок клас арт и светски събития. Пет години е много време, особено като виждам колко са пораснали Ситара и Нарая, двете дъщери на Деница. Затова и решавам разговорът ни да е на тема „пет години по-късно“. Но Деница неочаквано ме отвежда още по-назад във времето.
„Моят път е много свързан с EVA. EVA е философия за живота, която хората, работещи в списанието, предадоха на нашето поколение. Дано остане вдъхновение и за следващите. Била съм може би още на 14 години и учех в 22-ро училище. Мечтаех да стана модел. Следях EVA и един ден написах имейл до редакцията. Пратих снимка и казах, че много искам да се снимам във фотосесия, така че ако търсят такъв типаж или намират някакъв потенциал в мен, бих го направила с огромно удоволствие. Обадиха ми се след няколко месеца и ми казаха, че искат да снимат фотосесия за Одри Хепбърн и че търсят момиче, което прилича на нея. Така ми направиха първата професионална фотосесия. Тогава за първи път научих за Одри и за филмите ѝ. Снимахме 12 часа в Двореца. Беше ужасен студ. Сложиха ми изкуствени коси и мигли и наистина много заприличах на нея. Така че пътят ми тръгна от EVA“.… и навлезе в изкуството. Преди 5 години „Оборище 5“ отвори врати с изложба на Стивън Уилсън. Тогава ти каза, че стрийт артът е новият хит. Промени ли се това? И изобщо промени ли се зрителният ти ъгъл към мястото?
В света на изкуството тенденцията за интерес към стрийт арт се запазва, но сега се котират всякакви по-концептуални идеи, NFT-та и дигигателен арт пазар. През 2019-а, когато откривах „Оборище 5“, имах намерение да направя проект, подобен на „Оборище 10“, тоест свързан основно с изкуство. Но концепцията се разви. Пространството трайно стана място освен за изложби и за висок клас събития по частни и бизнес поводи. Архитектурата е изключителна, капацитетът е до 180 човека, всеки, като види таваните, полилеите, декоративните елементи, цялостната извънвремева естетика на пространството, се очарова. Тук стават страхотни събития. Аз самата се зареждам от чуждите идеи, стоящи зад тях. Освен тази финансова част, разбира се, продължавам да развивам и арт програма, въпреки че това в България е трудно.
Спомена, че „Оборище 5“ е нов етап и развитие на идеята ти, стояла зад „Оборище 10“ – твоята първа галерия за модерно изкуство. Едно от нещата, които много ярко помня оттогава, са пеперудите, папагалите и зайците на Хънт Слонъм… Доколко добра инвестиция се оказа той?
Хънт Слонъм е един от любимите ми автори, с които работя от 2009-а. Много добре приет и продаден тук. Вече е доста възрастен, трудноподвижен. Работи много по-малко. 25-30 хиляди лева струваше негова работа, сега е 80 хиляди долара. Ето затова смятам, че е по-смислено да инвестираш в световноизвестен признат художник. Световните пазари са много развити. Мистър Брейнуош обаче не се продаде в България. В Щатите не можеха да повярват. Там се продава с waiting list, хората чакат и инвестират милиони в негови творби. Но колкото и да е трудно, искам да подкрепям нашия арт пазар, като докарвам нещо световно.
„Оборище 5“ участва на първия арт панаир в София тази есен. Какво е впечатлението ти за галерийния ландшафт у нас?
На изложението за първи път се събраха накуп конкурентни галерии. Там бяхме под един покрив за 4 дни, което си беше изпитание. Получих покана и реших, че ще допринеса с имената, с които аз разполагам. Видях голям интерес от публиката, но не видях голям интерес от колекционери. А ние все пак предлагаме популярни и достъпни неща. Не предлагаме уникати на Деймиън Хърст за по сто-двеста хиляди, а работи в издание, да речем, по 60 броя, на цена пет-шест хиляди евро. Ние нямаме пазар да предлагаме уникати на световни автори.
Но „Оборище 5“ представя такива автори…
Стремя се да показвам по едно световно име на сезон. В момента съм в преговори именно с Деймиън Хърс за предстоящия пролетен сезон, той е от авторите, които лично аз обичам и колекционирам. Но галерията функционира 12 месеца. Тя трябва да показва и нещо различно, затова реших да има баланс – освен световно име на сезон да представям и утвърдено българско име на сезон, каквато е Ралица Стоицева, чиято изложба виждате тук в момента. Третата посока са ми млади автори, които имат уклон към световните тенденции. Колекционерите на световно изкуство имат отношение към това да подпомогнат млади български артисти. Изложбата на Иван Кюранов от предния сезон беше много силно продадена. Но Иван е много чист автор. Той работи само и изключително с нас. Догодина очаквам изложба на Хубен Черкелов. Той също работи само с нас.
Пародия като симфония. Как да го кажа по-възпитано, смешно е бг изкуството - особено с напъните на подобни персони. Омаловажават го, като издигат гротескното си его над изкуството. Нелепо е, жалко е, балканско е, провинциално, пост-комунистически огъвки под формата на галерии за изкуство.