Въведението към това интервю ще е до известна степен лично, защото Анелия Мангърова е актрисата, която избрах за главната роля в първия ми късометражен игрален филм като режисьор и сценарист - „Хвърчило“.

Избрах Ани още преди три години, когато като преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ гледах един студентски римейк на сцена от филма „Маската на Зоро“ с Катрин Зита Джоунс и Антонио Бандерас. Сцената представлява дуел с шпаги и ужасно ми хареса как в зелените очи на Анелия се отразяват стоманените отблясъци на оръжието… Тя е момиче и актриса с характер и особена взривна енергия, които усещаш през екрана. Можете да последвате Инстаграм профила ѝ @james.annie, ще се убедите.

За много неща, свързани с филма, имах лутания и колебания, не и по отношение на Анелия. В нито един момент. Харесвам нейната опърничавост, дори това, че е рязка понякога, избухлива. Благодаря ѝ, че прие ролята и че прояви стоическо търпение в някои по-напрегнати моменти на съвместната ни работа. Вярвам, надявам се, че ще имаме възможност скоро отново да се срещнем на някоя снимачна площадка.

Познавате Анелия от филмите „12А“ на Магдалена Ралчева,  „Отчуждение“ на Милко Лазаров и „Love.Net“ на Илиян Джевелеков. В театъра можете да я гледате в постановките „Косвени щети“ на младата режисьорка Максима Боева, както и в комедиите „Не се обличай за вечеря“ от Марк Камолети (отново с режисьор Максима Боева) и „Любов и други бедствия… в офиса“ по Емил Брагински и Елдар Рязанов с режисьор Надя Асенова, като последните две са на сцената на Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“ – гр. Казанлък. 

Ани, да кажем най-напред, че в нашия кратък филм „Хвърчило“, където ти и Борис Върбанов сте в главните роли, става въпрос за момче и момиче, които за първи път ще живеят заедно и, докато се преместват, преживяват първото сериозно изпитание за връзката си, като непрекъснато са на ръба на раздялата. Ти ми каза, че си преживяла подобна история и в личния си живот. Каква беше тази история?

Първо искам да кажа, че ми беше толкова приятно да работим заедно! Екипът беше страхотен. Да, историята беше доста подобна – ще се събираме или ще се разделяме. Бях на 20 и няколко години. В сегашния свят връзките между хората са много объркани. Аз не съм привърженик на теорията, че това се дължи изцяло на социалните мрежи, на присъствието в интернет. Просто хората се пазят емоционално. Рискуват да останат сами, но не и да се свържат изцяло с друг човек. Това се е случвало и се случва както на мен, така и на много мои приятели. Моята ситуация не беше с носене на арфа по стълбището на панелен блок, както е в нашия филм, но историята, при която се изнасяш да живееш с някого, осъзнавайки, че може би съвсем скоро ще се разделите, и да не знаеш какво се случва, ми е позната. Хубавото в твоя филм е, че ти си решила финала по много сладък и в същото време кинематографичен начин и аз съм много щастлива от този развой на действието във филма. В живота, в моята лична ситуация, ние се разделихме.

В момента връзките наистина се изграждат много трудно. А може би винаги е било така. Откъде идва това според теб?

Не знам, не мога да кажа. Не съм живяла например в Средновековието. Чела съм книги, но откъде да знам дали пък тогава връзките не са се изграждали още по трудно? Предизвикателства и нови неща е имало във всяка епоха. На каква основа стъпват взаимоотношенията сега? Множество възможни отговори, но теорията на последното ми представление „Любов и други бедствия… в офиса“ е, че двама души се събират, защото имат еднакъв морален кодекс. Сега уловката на задачата е двамата да се срещнат и да се разпознаят. А въпреки множеството възможности, които светът предлага сега, на мен това ми изглежда по – трудно от преди.

Моята теория е, че една от причините за по-трудното изграждане на връзките специално в наши дни е, че жените са все по-независими, дори чисто финансово, и отказват да се примиряват и да приемат безропотно много неща. За добро или за лошо. Важна ли е тази независимост според теб?

Да, естествено. Но според мен балансът е постижим. Двама души могат да балансират всичко помежду си, стига да имат желанието за това. Да искаш да обърнеш малко повече внимание на света на другия, не само на своя собствен. Да влезеш в този свят, да му отделиш вниманието, търпението, времето. Да го приемеш такъв, какъвто е. Аз съм си намерила 100% човека, с когото мога да живея (Ани посочва кучето си Джаред – б.р.). Вече 10 години с него сме неописуема любов, приемане и разбиране.