Джесика Ланг и поезията на откраднатите мигове

Лилия Илиева 12 September 2024

Снимка: фотография Jessica Lange © Manuel Outumuro. Courtesy of Howard Greenberg Gallery, NY, © Lange/Howard Greenberg Gallery, NY

От началото на юли до 29 септември благодарение на фондация MUSIZ като част от великолепния цикъл „Майстори на фотографията“ в Националната художествена галерия може да бъдат разгледани 120 черно-бели фотографии на Джесика Ланг, отпечатъци на призрачната красота на нейни пътувания от Юкатан през Русия до Скандинавия, от Минесота през Румъния до Етиопия и Мексико.

Ще ги усетите като следи от спрялото време, от магически моменти. Ще видите традиционен американски карнавал, затънтени железопътни линии, затрупани от сняг, изоставени сгради, различни участъци от дългата почти 2500 км Магистрала на блуса – Магистрала 61, прекосяваща осем щата на Американския северозапад и Юга. Магията на фотографиите ù е в силата им да разказват истории и да улавят деликатно светлината.

Джесика Ланг е известна с ролите си във филмите „Кинг Конг“, „Тутси“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Франсис“, „Синьо небе“ и „Сивите градини“. Тя е тринадесетата актриса в историята, удостоена с Тройната корона за актьорско майсторство, след като печели две награди „Оскар“, три „Еми“, една „Тони“, една на Гилдията на филмовите актьори и пет „Златен глобус“.

Връзката ѝ с фотографията започва със стипендия за тази специалност в Университета на Минесота, но Джесика се отказва, за да се занимава с актьорско майсторство и да учи пантомима с Етиен Декру в Париж. И все пак там през 1970-те се сприятелява с големите фотографи Робърт Франк и Дани Лайън, които ѝ помагат да развие, усъвършенства и фокусира погледа си. Преоткрива любовта си към разказа с фотообектива в началото на 1990-те, когато съпругът ѝ Сам Шепърд ѝ подарява фотоапарат Leica. Гостуването на кино- и театралната актриса Джесика Ланг в София беше изключително събитие.

Първият ваш образ, отпечатан като снимка в паметта ми, е героинята ви във филма „Ах, този джаз“ – любимата и любимият край на главния герой.

Така е!

Какво ви е приятно да си спомняте за „Ах, този джаз“?

(Боб) Фос беше много важен за мен. Бяхме големи приятели. Познавахме се добре и се възхищавах на артистичността и блясъка му. Не обичаше да бърза. Снимките на „Ах, този джаз“ продължиха месеци. Филмът надскочи бюджета, надхвърли графика и искаха да го спрем, преди да се снима частта с Анджелика – ангела на смъртта (героинята на Джесика Ланг). Боб беше абсолютно непреклонен, че ще я снимаме и винаги съм се възхищавала на страстта му. Филмът се получи благодарение на неговата решителност. Да имам възможност да работя с артист като Боб Фос, който в своето изкуство беше абсолютно брилянтен и уникален, но също и да видя колко усилно се бореше и отстояваше това, което иска, беше изключително преживяване.

Много харесвам умението му да разказва, както и вашето, което личи във фотографиите ви. В същото време се питам защо, след като сте заобиколена от толкова много знаменитости от младостта си насам…

Защо не ги снимам?

Да.

Това наистина не ме вълнува. Непрекъснато ги снимат. Вероятно не знам как да го направя. Мен ме интересуват тези моменти във времето, в които можеш да уловиш нещо, което никога повече няма да видиш или преживееш. Вдъхновяват ме лица, жестове, животът, обстоятелствата.

Колко години от вашия живот са включени в тази изложба?

Мисля, че най-отдавнашните фотографии са отпреди 20 години. Започнах да снимам наистина сериозно, когато пътувах в Мексико, защото там има нещо абсолютно магично. Не съм ходила от известно време, така че може и да се е променило, но когато за първи път започнахме да пътуваме из Мексико, се влюбих в това място, в хората. И просто исках да снимам.

Предполагам, че много пъти сте снимали любовта. Коя е любимата ви снимка на любов, която сте правили?

Има една снимка, която по някакъв начин беше наистина подарък. Бях с едно от децата ми на пътуване с класа им и в един увеселителен парк беше много оживено. Седнах встрани на хълма. След около две минути дойдоха двама млади. И заради жегата бяха поразсъблечени. Той не носеше риза. Проснаха се на тревата пред мен. Все едно някой ми ги достави. Беше толкова чувствено, и жегата, и светлината… Взех фотоапарата и снимах. Толкоз. Понякога имаш усещането, че тези кадри са подарък отнякъде.

Можем ли да наречем децата ви снимки на вашата любов с двама изключителни мъже – Сам Шепърд и Михаил Баришников?

Да.

Дали виждате бащите им в тях, или са различни?

О, този въпрос е много личен. Но нека все пак отговоря, че да – виждам бащите им в тях. Децата ми следват своите собствени пътища, което е прекрасно. Всички те намериха неща, които ги вдъхновяват и пълнят със страст. Синът ми Самюъл (син на Сам Шепърд) е музикант. Една от двете ми дъщери – Александра (дъщерята на Баришников) – актриса, хореограф и танцьорка. Другата – Хана Джейн (дъщерята на Сам Шепард), е изследовател, сценаристка и работи с архивите за документални филми. Но аз съм тяхна майка. Как да не ги намирам за възхитителни!

Фотографията не е ли самотно занимание, особено на фона на актьорството?

Спомням си, когато показах мои снимки на Мери Елън Марк (чиито фотографии също са показвани у нас като част от същата поредица на фондация MUSIZ – „Майстори на фотографията“), тя ми каза, разглеждайки ги: „Защо си толкова самотна?“ И да, мисля, че има нещо, което ме привлича към тези моменти, в които е празно. Самотата е голяма тема в живота ми и ми прави впечатление, че често във фотографиите снимам самота.

Може би имате нужда от това? Може фотографията да е вашето време за почивка и отдих от актьорския живот, който е толкова светски и в който се работи в големи екипи?

Да! Фотографията е обратното на правенето на кино. По-лично е, тихо е, мълчаливо е. Време на самота, в което гледаш през обектива си към света по различен начин от този, по който го приемаш, когато работиш върху филм или пиеса.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР