Знаех, че един ден ще поискам да разкажа за Оля, още когато се запознах с нея в дома ѝ, изпълнен със светлина, много бял, лек, топло откликващ на живия живот. Бях отишла у тях, защото правех материал за децата на архитектите, а съпругът ѝ е архитектът Христо Станкушев. Тогава видях и малките Кари и Бобо, които са надарени със способността да вълшебстват, без по никакъв начин да се стремят към това.

Хармонията и връзката между тях, Оля и Христо, е наистина завладяваща. Олга напълно олицетворява контраста: крехка жена, фина, излъчваща мекота с гласа си и маниера си, която взема решения като управител на компания в мъжкия и суров бизнес на спедицията и логистиката. Допълнително води рубриката „Хубава работа“ в Дарик кафе. Създател е на подкаста „Нов човек“. Влага сърцето си в този личен проект, следвайки различни хора по техните пътища на промените. Така си представих и моя разговор с нея – да е за нещата, които са я променяли.    

Имаш две сестри, но именно ти преди години се изправи внезапно пред необходимостта да поемеш семейния бизнес. Този ли момент най-много те промени?

Загубата на обичан човек, човек от семейството, винаги белязва пътя ти. А и ние, хората, свързваме голямата промяна в повечето случаи с трудни моменти и по-рядко с щастливи. Така че първото нещо, което ме накара да променя изцяло житейския си мироглед, беше загубата на моя баща, когато бях на 25. Тя не само промени семейната динамика, а ме изправи пред това да направя една голяма крачка – да поема семейния бизнес, това, което татко е изграждал с цялото си сърце и което вече три поколения е част от фамилията ни. Тогава поех отговорност, която предписа следващите ми годините.

Каква беше и каква стана?

Преди това бях старателна, прецизна, внимателна, но и наивна и неопитна. Имах солидно образование в чужбина, бях живяла в Австрия, Германия, Мексико и Щатите. Но нямах опит и дебелата кожа, която е нужно да има човек, когато се захваща с транспортния бранш. Малко жени управляват транспортни фирми, още по-малко са собственици в тази сфера. Това е мъжки бизнес. И много суров.

И първо изпита страх?

Противно на очакванията, в такива критични моменти, човек всъщност впряга всичките си сили да се справи. Страхът отстъпва на смелостта, за да можеш да преодолееш трудното.
В момента, когато разбрах, че татко е починал внезапно, всъщност тотално се мобилизирах. Нямах време и пространство за страх или тъга, или неувереност, защото знаех, че на първо място имам големи отговорности към своите близки.

Какво научи оттогава?

Научих се да бъда ръководител на хора, да внимавам в нуждите на екипа и да се вслушвам повече във вътрешния си глас. Усещането за дълг първоначално бе притъпило в мен собствената интуиция. Всяка крачка премислях през призмата на това какво баща ми би направил. Имах очаквания да бъда като него - отличен спедитор и визионер, невъзможна мисия за моите години тогава. Днес знам, че ролята ми не е да заместя татко, а  да дам аз своя почерк на компанията, да развия своя талант като ръководител на хора и да открия своята наслада от това. В момента, в който преосмислих ролята си, се отвориха нови врати, направих нови крачки, екипът се сплоти, бизнесът се разви и работата започна да ми носи повече удовлетворение.

Помогна ли ти за това човекът до теб? Бяхте ли се срещнали вече с Христо?   

С Христо се срещнахме около година и три месеца по-късно. И вече повече от 10 години той продължава да бъде любовта на живота ми. И го преоткривам, и се влюбвам в него всеки нов ден. Голямо щастие е. Вярвам, че за да може човек да се справя добре в работата си, е нужно на първо място личният му живот да е спокоен и осмислен. Така че аз съм много благодарна за тази стабилност, която имам, за доверието, за това, че гледаме в една посока, за подкрепата му, за вярата му в мен, за физическото му участие във всичко, свързано и с дома, и с отглеждането на децата. Много съм благодарна за тази наша среща и любов.

От коя жена в семейството си научила толкова много за това как да комбинираш различните женски роли?

Моята баба се казваше Олга, на нея съм кръстена, тя беше матриархът на нашата  фамилия. Много силна, устойчива и уверена жена, леко строга и сурова. Тя винаги казваше, че жената е пазителят на домашното огнище. От нея знам, че жената има своята мъдрост, устойчивост и отговорност да се грижи за семейството. Нормално е обаче жената да иска да има криле, за да се развихри и в другите си роли. Това научих от своята майка. Всяко човешко същество има нужда от творческа изява, а тя обикновено е в кариерния път. Важно е да си даваме свободата всеки да може да извърви този път. Това би било една здравословна форма на равноправие, при която всяка жена има личната увереност и подкрепата на своя партньор да се развива смело и професионално.

Как те промени появата на децата – Кари и Бобо?

Убедена съм, че щом децата се родят, те са си свои собствени същества, те не ни принадлежат. Гледам на майчинството като възможност да разбирам повече за себе си. Чрез децата виждаш себе си отстрани – с нещата, които харесваш и не харесваш. Родителството ме учи на много търпение и се стремя да адаптирам бързо отношението си към децата и към това, което са в момента, защото те се променят много бързо. Бобо вече е на 6.5, обича математиката, тренира футбол, чете дебели книги. А Кари е на 8, тя е шефът вкъщи, тя определя правилата. Учи немски, танцува балет и се вълнува, прецизна е, внимателна, използва думи от речника на студент първи курс, виждам в нея решителността и взискателността си и това хем ме радва, хем ме притеснява на моменти, защото знам колко личен мир коства прекомерната отговорност. Иначе родителството е радост. Вчера двамата си направиха къща от кашон, изрязаха прозорци и врати, измислиха си мебели за малкото плюшено еднорогче, което я обитава. Онзи ден се загледах колко нежни са миглите им и изпитах истинско щастие. Стремя се да улавям тези микромоменти, които стоплят целия ден.