„Според мен има две качества, свойствени на всяка звезда, и те нямат нищо общо с актьорското майсторство – опасност и сексапил. Пол е мъж, абсолютно сексуално животно. Затова е звезда. Хората усещат това, независимо дали го осъзнават или не“, пише режисьорът Мартин Рит, цитиран в мемоарната книга на големия американски актьор Пол Нюман.

Пол Нюман напуска този свят през 2008 г., когато е на 83. Своеобразната му автобиография, включваща и множество кратки спомени от негови близки, приятели, колеги от филмовия бизнес и успешната му състезателна дейност като автомобилен пилот, излиза в Америка през 2022 година. Авторските права на книгата са на Джоан Удуърд-Нюман, съпруга и голямата любов на Пол, която сега е на 93 години. У нас мемоарите се появиха в превод на Емилия Ничева-Карастойчева, издадени от „Книгомания“.

Едва ли може да има класация за най-сини очи в киноиндустрията, но ако съществуваше, Пол Нюман щеше да е големият претендент за първото място. Погледът му е толкова поразяващ, че Пайпър Лори, негова партньорка във филма „Мошеникът“, си спомня, че през първия им ден в репетиционната изобщо не могла да го погледне в лицето и чак след две седмици започнала да работи нормално в негово присъствие.

Пол си дава сметка, че външността му му е отворила вратата. „Бях нещо като човек с попечителски фонд, на когото не му се налага да работи. Винаги съм разполагал с тази подплата – външния вид. … Но осъзнах, че за да оцелея, ми трябва нещо друго.“ Истината е, че това другото той го има по рождение. Неспокойството го съпровожда до последния му ден, въпреки невероятната му кариера с множество награди, включително „Оскар“, и любовта на петте му дъщери и Джоан, с която имат половинвековен брак.

Баща му е евреин, дистанциран и ироничен човек. Майка му Трес е със словашки корени, католичка, злонравна красавица, която подлудява сина си с вечната си критичност. Дори когато той е суперзвезда, тя старателно изрязва негативните отзиви за работата му от вестници и списания и му ги праща. Ако някой напише, че Пол Нюман работи в сянката на Марлон Брандо, мама ще се погрижи синът ѝ да го научи. („Една скептична част от мен смята, че сме свободни агенти в рамките на генетичния си код. И хленчовете: „Мама никога не ме целуваше“, са тъпотии. Но някак си израснах с доста гадно мнение за себе си, което трябва да е дошло отнякъде.“) Затова и в автобиографията си Нюман се определя като сирак.

Външно е готиният тип, моторът на компанията, който винаги има по някоя шега в ръкава, често ужасна, сексуалното животно с опасен чар, който прелива от екрана. Отвътре се чувства като натрапник, не вярва, че е заслужил успеха си. Пиенето е начинът му да изравни външното и вътрешното налягане. В армията – защото той участва във Втората световна като картечар на самолет, печели всички състезания по надпиване. Не умира от алкохол, понеже освен талантлив актьор се оказва и надарен пияч. Просто носи много. Един съвет от него, заимстван от британците – пийте бирата топла и уискито без лед. Тялото абсорбира алкохола, след като изравни температурата на поетите течности с тази на кръвта.

Другият начин да оцелява е да обича Джоан Удуърд, втората си съпруга, с която започва връзка, още докато е женен за Джаки, майка на първите му три деца.

За силно сексуалната и изпълнена с приключения любов на двамата актьори, за която са написани стотици страници в медиите по целия свят, са откъсите, които ви предоставяме от мемоарите „Пол Нюман. Необикновеният живот на един обикновен човек“.

БАРАКА ЗА СЛАДОСТРАСТИЕ*

Няколко дни след като заснехме „Дългото горещо лято“, с Джоан се оженихме във Вегас. Заминахме на кратък меден месец в Лондон, после се върнахме и заживяхме под наем в Бевърли Хилс. През следващите десет години се местехме в различни къщи в Лос Анджелис и околностите.

Джаки реши да се премести с децата в Сан Фернандо Вали, и когато бях в Калифорния, те често бяха край мен.
Една вечер се прибрах вкъщи. Когато паркирах на алеята отпред, Джоан излезе на стълбите. Косата ѝ беше прибрана с лента; носеше престилка, зацапана с боя. Попитах я какво става. Тя ме заведе в стаята до нашата спалня. Когато се нанесохме, стаята беше пълна с велосипедни помпи, метли и всякакви боклуци. Джоан ги беше изнесла в гаража и на тяхно място имаше евтино двойно легло с нов матрак. До него беше сложила масичка за шампанско с кофа лед в някакъв крещящ цвят. И явно се беше захванала да пребоядисва стените.
– Нарекох я Барака за чукане – каза ми гордо.

Беше прекрасно; направено с толкова любов и удоволствие. Дори когато децата ми бяха при нас, по няколко нощи седмично се затваряхме в Бараката и бяхме сладострастни, шумни и без задръжки.

С Джоан все още се влудяваме по най-различни начини. Между нас има страхотен баланс. Като надпреварата във въоръжаването. Асиметрично, но равностойно. Тя разполага с тежко наземно снаряжение, аз – предимно с подводници. С годините обаче всички простъпки, предателства и трудности някак си избледняваха, претопяваха се в общото цяло.
Тя беше уязвима, изглеждаше, че няма никакво его, но всъщност такова не ѝ липсваше По това си приличахме. В един момент беше изпълнена със самочувствие, после то се сриваше напълно. Познавах кога се разпада, и не я обвинявах, разбирах я. Каквото и да е това между нас, то е прекрасно разпределено поравно.