Така се случи, че ги видях по едно и също време – тъкмо бях гледала странния фламингово розов филм на Грета Гъруиг, излизах от киното и си проверявах телефона, когато изведнъж съзрях в Инстаграм профила на Vogue корицата на септемврийския брой на изданието. За който не знае – the september issue (има цял документален филм със същото заглавие) на т.нар. модна библия е най-важният брой в годината, тъй като дефинира и задава тенденциите за новия сезон. Та на корицата бяха те, богините от моето тийнейджърство, или поне четири от тях – Линда Еванджелиста, Наоми Кембъл, Кристи Търлингтън и Синди Крауфорд. Кралиците на 90-те.

Макар да е 1000% политически некоректно, ще кажа, че в първата секунда си помислих, че това не са те, а техните восъчни реплики от музея на Мадам Тюсо. Веднага разбрах обаче – не са восъчни, от плът и кръв са. Те са, ама хем са, хем не са. И тъй като все още бях здраво на вълна „Барби“ (филмът), се почувствах точно като бедната кукла, която челно се сблъсква с реалността, попадайки в истинския свят, където целулит, плоскостъпие и мисли за смъртта да искаш. И страх от остаряването. Смъртен страх. Е, невинаги. Само понякога, когато те връхлети усещането за неизбежност и ужасът, че нищо не можеш да направиш нито срещу остаряването, нито срещу смъртта. Много ми хареса това, че Грета Гъруиг е „заразила“ пластик-фантастик света на Барби с тъмната материя на страховете. Гадничко като идея, но ми хареса.

Моята първа кукла не беше Барби, защото се появи в живота ми точно през 1980 г., а тогава в България ще имаш Барби друг път. Е, някои може и да са имали. Ако са били родени в подходящото семейство. Та моята първа кукла беше по-едричка и на ръст, и на кост, фабрично облечена с бледожълта рокля и носеше шапка от същата материя и в същия цвят. Името, което ѝ бяха дали от завода производител, не беше съвсем традиционно, а десетина години по-късно момчето, с което се целувах за първи път, носеше мъжкия вариант на същото име. Няма да казвам името, защото нашата история с целуването си остана само между нас и звездите на небето. После имах и други кукли – бебета или госпожици като тази първата.

Имах и няколко доста Барби подобни кукли. Истината е, че когато години по-късно купувах на дъщеря ми оригинална Барби, така и не разбрах какво ѝ е толкова специалното – кукла като кукла. Всъщност по-особеното в нея бе, че беше кльощава, с дълги крака и много готини дрехи и аксесоари. И да, по някакъв начин, сравнявайки я с моите стари кукли, виждах, че повечето от тях, с малки изключения, са тромави, с дебели глезени и приличат на малки лелки или на разорени аристократки от 19. век, а тя е мацката с хубавия живот в слънчева далечна Калифорния.

А в самия край на 80-те – началото на 90-те, в живота ни нахлуха супермоделите. Чрез списание „Паралели“, спомням си много добре, и чрез клипа на една прочута песен – Freedom на Джордж Майкъл, в който участваха точно четирите богини Линда, Наоми, Синди и Кристи. Тогава все още нямаше интернет, нямаше социални мрежи, а в България нямаше и жълти вестници, та затова богините все още можеха да съществуват. За нас, тийнейджърките в постсоциалистическа България, тези богини поеха щафетата от куклите с дебелите глезени и ние, току-що навлезлите в пубертета момиченца, зяпахме вече тях. По телевизора и в списанията.

Пиша всичко това, за да се опитам да обясня защо така се напрегнах, като видях корицата на септемврийското издание на Vogue и автоматично я свързах с филма, който току-що бях гледала. С една дума – моите богини на свободата и младостта се оказаха… подвластни на времето. Джордж Майкъл пък направо се оказа подвластен на смъртта… Как да не те депресира това. Доста отрезвяваща гледка бе тази корица. За нашето поколение – поколението X. Не че през годините не съм виждала всяка една от четирите кралици из различни сайтове и в различни фотосесии, виждала съм ги, разбира се. Но така заедно, на корицата на Vogue, както едно време…  

Защо са се навили да се снимат? Ясно е, че всички ще ги сравняват с образите им отпреди 30-ина години и че изводът може да бъде само един. Да, ако пиша статус във Фейсбук и трябва да съм политкоректна, ще напиша колко са красиви, силни и страхотни, и прочие. И никога няма да си позволя да спомена страшната думичка, започваща със С (не смърт, другата). На практика вече не може да се казва, че една жена остарява.

Ето, казах го. Остаряване. Старост. На мен например, ако ми го каже някой, дали ще му проговоря някога? Не мисля. Аз ако го кажа или напиша, ще ме разпнат на кръст, ще ме обвинят в ейджизъм и защо за мъжете никой не говори така, и какъв е този женски съд, и колко съм зла и злобна, и прочие. Ами да, за мъжете в повечето случаи не се говори така, не знам защо, много е тъпо. Причината според мен е същата, поради която почти никой не гледа в какви костюми са абитуриентът на бала и младоженецът на сватбата. Абе гледат ги, но колкото да не е без хич. Истински се обсъждат обаче само роклите на момичетата и тази на булката.

Макар че все пак и мъжете ги коментираме. Ето например мъжът на Кристин Дейвис от „И просто ей така“ доста е оста…  Не, ще го кажа пак – остарял. Табу ли е остаряването? Нали трябва да го приемем, да сме щастливи с него и т.н.? Защо го превърнахме в табу? И пак сме едни такива шизофренични – хем искаме да го показваме, да не го крием, хем се правим, че не съществува, отказваме да го назовем, търсим евфемизми. Публично всичко е ок, хората се съобразяват в повечето случаи. Прочетете обаче форумите. Не, не всички пишещи там са простаци. Просто така мислят. Не можем да изтрием от главите им онова, което наистина мислят, но да, можем да ги ограничим да го заявяват публично. Така се раждат табутата.