Филмът „Вавилон“ на Деймиън Шазел („Ла Ла Ленд“) ни връща в 20-те години на 20. век, когато Холивуд става световната столица на киното и една от най-печелившите индустрии в американската икономика. Кинозвездите са истински богове за публиката (но и роби за студиата, с които имат сключени договори), филмите се снимат на конвейер, дрогата е навсякъде, партитата са eпични разгулни вакханалии, а свободата – за добро и лошо – е абсолютна.

Моралният кодекс на Хейс, забраняващ показването на голота, секс, иронизиране на религиозни норми и т.н. в киното, ще бъде приет чак през 1930 г., и то именно като реакция на абсолютната свобода, на която епохата на джаза дължи собствената си легенда. Свобода ли казахме? Шазел, режисьорът на „Вавилон“, употребява друга дума. „Тези хора са работили в свят без задръжки и са изградили цяла индустрия и цял град от нулата, а това изисква определен вид лудост“, казва той.

Добре дошли в епохата на „великия ням филм“ (както е прието да се нарича ерата на нямото кино), на Чап-лин и Мери Пикфорд, на Глория Суонсън и Дъглас Феърбанкс, но и на една жена, която може би повече от всички изброени въплъщава духа на 20-те – Клера Боу. Актрисата така и не успява да се вреди в А-листата, макар че с филмите си донася милиони долари на американската киноиндустрия.

Става първото „It girl“, заради едноименния филм, в който участва и откъдето и идва това понятие. Любимка на масовата публика, нощна пеперуда и парти лудетина, сякаш излязла от романите на Скот Фицджералд и пак като героините от тези романи – падаща звезда, тъжна жена, обречена на провал и самота, типична представителка на изгубеното следвоенно поколение.

Именно Клера Боу е прототип на героинята на Марго Роби от „Вавилон“ на Деймиън Шазел – актрисата Нели Ларой, която се бори за своето място под слънцето и под холивудските прожектори в едно време на безгранична лудост и безнаказана свобода. Това не е първият филм, посветен на Клера. През 1999 г. пънк иконата и вдовица на Кърт Кобейн Къртни Лав ѝ посвещава документален филм, а през 2012 г. френската актриса Беренис Бежо признава, че Боу е била едно от нейните вдъхновения при изграждането на образа ѝ в черно-белия филм на Мишел Азнависиюс „Артистът“, донесъл ѝ номинация за „Оскар“.  Въпреки това Клера Боу сякаш все още не може да получи достоен реванш.

„В детството си нямах дрехи, а дрипи. Много често нямах и какво да ям. Просто оцелявах“ – казва Клера. Родена е в Бруклин през 1905 г., а животът ѝ – чак до тийнейджърските ѝ години – преминава, по собственото ѝ определение, „в ада“. Майка ѝ е диагностицирана с шизофрения, а баща ѝ е вечно безработен алкохолик. Клера е тормозена и малтретирана и от двамата си родители, които почти никога не са на себе си – единият заради психичното си заболяване, другият заради алкохола. Не само никой от тях не е способен да се грижи за момичето, но даже то самото трябва да се научи да се грижи за майка си. Една нощ Клера се събужда от кошмар наяве, виждайки я как е опряла нож в гърлото ѝ.

След случката майката е настанена в специализирано болнично заведение. Там остава до смъртта си едва на 43-годишна възраст. Клера обаче не изгубва връзката си с нея и често я посещава в клиниката, а междувременно открива своето спасение в киносалоните, често я пускат по милост, без билет. В тъмната зала, на огромния екран, тя открива живота, който иска да има и който ѝ обещава охолство, красиви дрехи, музика и танци, радост, любов – е, с малко препятствия, но винаги с щастлив край, винаги!

Хипнотизирана от киното и най-вече от холивудските истории, поне за малко успява да забрави мрачната и грозна реалност, в която съдбата я е вписала, и решава, че единственият път за нея е да стане част от този вълшебен свят. Дори и не подозира, че ще дойде време, когато горчиво ще съжалява, че ѝ е хрумнала подобна идея. Холивуд се оказва най-измамното място на света – страна на сенките, не на светлината, фалшив рай от картон и стиропор, сто пъти по-опасен дори от Бруклин на нейното детство.

На 16-годишна възраст Клера печели актьорски конкурс за нови таланти, наречен „Слава и богатство“ (как иначе!), и напуска училище. Наградата ѝ е малка филмова роля, но без договор с компанията продуцент. След това трябва да се оправя сама. Месеци наред обикаля студиата и агенциите в търсене на роли и на работа, но получава отказ след отказ. „Бях или твърде млада, или твърде ниска, или твърде дебела. Най-често ми казваха, че съм твърде дебела“, разказва тя в мемоарите си. Одисеята ѝ продължава цели три години, истинско чудо е, че успява да оцелее и че не се отказва. Накрая все пак се домогва до заветния договор, при това не с кого да е, а с едни от най-големите – филмовия гигант Paramount и неговия владетел, свещеното холивудско чудовище продуцента Адолф Зукор.

20-те години в Холивуд трудно се поддават на описание – киноиндустрията е могъща и набира скорост. Все още обаче много от процесите в нея са нерегламентирани или зависят от настроенията и едноличната воля на шепа собственици на студиа, които са с властта на египетски фараони или римски цезари и с един подпис или едно телефонно обаждане решават съдби. Така наречените „звезди“ са изцяло техни творения – техни и на жълтата преса, която в онези години наистина се използва именно за да бълва легенди около актьорите, допуснати в отбора на звездите.