Роби Уилямс от страната на чудесата

Лилия Илиева 16 December 2022

Снимка: Sony Music/Вирджиния Рекърдс, getty images

Часът е пет и двайсет следобед. В Англия е време за чай. В България мнозина привършват работния ден и се готвят да пътуват през празниците. Очаквам включване за интервю с Роби Уилямс и слушам новия му албум „XXV“. Отново имам нуждата да запомня момента, както преди шест години, когато Роби даде първото си интервю за българска медия за сп. EVA.

Слушам „Хикс Хикс Ви“, както самият той нарича албума си, и въпреки че се намирам в офис, не мога да се въздържа и пея тихичко – слава Богу, че съм сама в стаята. „XXV“ включва най-ярките хитове на Роби, любими и на самия него, в нов аранжимент, и три нови песни. Записан е с холандския джаз и поп оркестър Metropole Orkest, което прави звука още по-топъл, красив, драматичен и богат. Имам усещането, че времето се забавя и потича с различен ритъм.

Отпускам се в уюта на музиката и в спомените ми за диви морета, тъжни зими, споделени и несподелени любови и партита и концерти, на които съм пяла и танцувала от сърце. С Роби сме от едно поколение. Неговата младост е моята младост, неговата зрялост е моята зрялост. Може би затова чувам със сърцето си Angels, Come Undone, Road To Mandalay и разбирам търсенето му на собствен път, на любов, желанието му да празнува и да живее живота с всички сили.

Преди да започне да вгражда сянката и светлината си в шоубизнеса, Роби е обикновено момче от английския провинциален град Стоук он Трент в Северна Англия. Появил се е на този свят с желание за сцена вероятно и защото баща му е певец и актьор в нощни клубове. Не е навършил и три, когато вече пее около джубокса в пъба на родителите си Red Lion. Като малък участва в постановки в Queen Theatre в родния си град, после в телевизионни сериали. Майка му, която усеща тази неовладяема енергия в сина си и вижда таланта му, го записва на прослушване за бой банда и така Роби става част от Take That.

„XXV“ е тринайсетият му солов албум и отбелязва 25 години от началото на самостоятелната му кариера, която го прави най-продавания британски соло артист на Острова. Роби Уилямс е най-продаваният не-латино изпълнител и в Латинска Америка. Шест от албумите му са сред 100-те най-продавани в САЩ. Има ненадминат рекорд от 17 награди „Брит“, 8 “Echo” и 2 номинации за „Грами“. През 2004 г. е определен за „най-великия артист на 90-те“ и получава звезда в Британската алея на славата. Продал е 75 милиона албума в цял свят. През 2006 г. влиза в Книгата на рекордите на Гинес с 1,6 милиона билета, продадени за концерт в рамките на един ден. Негова песен откри празненствата за Диамантения юбилей на покойната кралица Елизабет II. Канен е за фронтмен на Queen, когато бандата решава да се събере отново след смъртта на Фреди Меркюри. Ед Шийрън го цитира като първия изпълнител, чийто албум е купил в живота си. В Стоук он Трент има улица, кръстена на Роби Уилямс, и туристическа обиколка на местата, свързани с живота му, включително на пъба, бивша собственост на родителите му, на училището, в което е учил, и Queen Theatre, където се е появил за първи път на сцена.

И най-красивото на фона на този огромен световен успех, освен таланта и гласа на Роби, е колко е естествен и скромен – съвсем нормален човек. Такъв е и на сцената по време на концертите, в публичните си появи, в социалните си профили, такъв е и по време на интервю. Способността му да бъде естествен без претенции и преструвки вероятно е в основата на идеята да позира гол на обложката на „XXV“, подобно на статуята „Мислителят“ на Огюст Роден. Идеята не е на Роби. Още преди да възкликнете колко е секси на тази снимка, той леко се е усмихнал и отбелязва: „Удивително е какво правят компютрите днес“.

В Австралия се снима и телевизионен документален филм за певеца. Режисьор e австралиецът Майкъл Грейси. Той описва лентата като „музикална фантазия“, но различна от излезлите през последните години музикални филми – „Бохемска рапсодия“ за Фреди Меркюри и „Рокетмен“ на Елтън Джон. Ролята на Роби е изпълнявана от самия него, а в по-младата му версия се появява 29-годишният британски актьор Джоно Дейвис, известен от сериала Hunters на Amazon Prime. За първи път от 20 години насам певецът позволява на филмов екип да влезе в собствения му дом, за да снима документални кадри. С хитовете на британската поп звезда е разказан пътят на един съвсем обикновен човек към неговата мечта, минаващ през борбата с вътрешните му демони.
В този момент се включва конферентният разговор в Зуум и виждам:

О, Роби Уилямс! – Роби е в стая в офис, подобна на тази, в която седя и аз.

Здравей! Как си?

Щастлива. Вълнуващо е да те видя! А ти как си след концерта ти в Бон вчера?

Много добре, дарлинг. И на мен ми е приятно да говоря с теб. Да, вчера беше концертът в Бон, а предишната вечер – в Мюнхен. Беше много, много хубаво. Публиката и на двата концерта беше невероятна. Не може да се каже, че бях във върхова форма, но хората някак си ме хванаха за ръка, преведоха ме през състоянието, в което бях влязъл, и ми помогнаха да се справя. Хубаво е. На тези концерти срещам и преживявам много любов. Усещам благодарност към себе си и аз я изпитвам дълбоко в сърцето си. Благодарен съм, че работя това, което работя, за моята публика и за начина, по който тези хора пред мен ме карат да се чувствам, и за това, че аз мога да ги накарам да се чувстват така.

Липсваше ли ти това по време на локдауна?

Ще бъда честен с теб – аз съм толкова вдъхновен и щастлив да бъда татко и от шанса и възможността да бъда с четирите ми деца (Роби и съпругата му Айда Фийлд имат две дъщери – десетгодишната Теодора и четиригодишната Колет, и двама синове – Чарлтън, на осем, и Бо, на две), че за мен беше фантастично. Може би не е било така за света, но в онзи момент най-малко се тревожех от това, че може да не се върна отново към нормалния живот и да работя. Притесняваше ме само мисълта, че времето да експериментирам в работата ми може да си е отишло. Извън това се стараех да бъда татко във всеки един момент. Може и да нямам тази възможност повече. Беше ми хубаво.

Спомням си твоята песен с Гари Барлоу по време на локдауна. Рисуваше на един огромен кадастрон картини, подобни на неурографика, пълни с толкова цветове и форми. В неурографиката човек залага всичко, което би искал да развие в бъдещето си. Ти какво рисуваше?

Имах нужда да се разсея от мисълта, че светът е въвлечен в проблем. Правех го заради нуждата да съм креативен и за да създам на ума си пространство, в което да се чувствам сигурен. Нещо като терапия. Но това себеизразяване и експериментиране неволно роди идеи и неща. Тези картини все още съществуват. И знаеш ли какво ще направя? Ще ги нарежа, ще ги поставя в рамки и ще ги раздам.

На последните ти концерти, на които бях, се влюбих в изпълнението на песента ти “Better Man” („По-добър човек“) заедно с баща ти. Какво според теб те прави и те направи по-добър?

Желанието ми да бъда такъв, да бъда автентичен, а не да задоволявам чужди очаквания или да лъжа себе си, като се стремя да се харесвам на всеки. По-добър ме направи и нежеланието ми да се самосаботирам, и изборът да не се самоубия с хапчета, линийки (наркотици) и алкохол. Също и вярата ми, че има нещо, заради което си заслужава да се запазя, и идеал, който мога да постигна. Така че дори само желанието да бъдеш по-добър човек вече поставя началото на това да бъдеш по-добър човек.

Как обясняваш професията си на твоите деца?

Трудно е да им я обясня. Най-голямата ми дъщеря Теди си мисли, че да си известен е – имитира я – „Най-готиното, което някой може да бъде!!!“.

Не е ли така?

Ами, най-хубавото, което някой може да бъде, е да е успешен. Да си креативен и да успяваш с това, което създаваш, те кара да се чувстваш невероятно добре. Славата и известността са бонуси в моята работа. От друга страна, славата е свързана с голяма изолация. Не е леко да живееш отделно от другите. Това може да те кара да се чувстваш различен и може да не е комфортно. Няма как да обясня тези нюанси на десетгодишно момиче.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР