British we are! British we stay! („Британци сме и британци ще останем!“) Това го твърди дръзка маймуна, развяла британския флаг и загледана в Средиземно море. Магнитчето, спомен от Гибралтар, е доста кичозно, но пък много добре олицетворява непоколебимостта на местните да са част от Обединеното кралство. Според разпространеното тук поверие британците щели да стоят на полуострова, докато там има поне една дива маймуна маготи – берберски макак. Е, маймуни засега има доста...

Причината скалистият Гибралтарски полуостров, в най-южния край на Пиренейския полуостров, на площ от някакви си 6,5 квадратни километра, да бъде

ябълката на раздора 

между съседа от север Испания и англичаните е именно стратегическото разположение на педята земя. На референдума през 1967 г. 99% от жителите на Гибралтар пожелават той да остане във владение на Великобритания и това окончателно разваля отношението към колонията от страна на Испания, която 16 години държи границата с Гибралтар затворена. Отношенията се стоплят чак през 1985 г. Тогава се открива сухопътната граница с Испания. Така днес държавното устройство в Гибралтар е конституционна монархия, а държавен глава е кралицата на Великобритания Елизабет II.

Територията, която представлява основно една голяма скала, владее протока между Атлантическия океан и Средиземно море. Старите гърци са наричали острите скали по двата бряга на протока прочутите в древността стълбове, издигнати от Херакъл. Днес Скалата е важно международно пристанище, на което всекидневно акостират около 200 кораба, военноморска база и въздушно укрепление. Впрочем късчето земя е толкова миниатюрно, че преди години гибралтарци изкупуват пясък и чакъл от Испания, с които отвоюват земя от морето, извън запазената средновековна стена на града. И започват усилено да строят модерни стъклени билдинги. Защото няма място, а и земята е на кралицата. Тук не можеш да си купиш имот, а единствено да наемеш. При това за едногодишен срок.

В самия Гибралтар обаче мирно съжителстват представители на разни националности, като испанците са най-много. Има британци, португалци, малтийци, италианци, мароканци, араби, евреи и какви ли още не. Местните говорят свой собствен език, който непринудено наричат гибралтарски, смес от испански и английски. Познавачи твърдят, че напомнял есперанто.

Испанците са основната работна ръка. Хиляди прекосяват границата всеки ден, пеша или с автомобили. Оплакват се, че им отнема по час-два, но им идва по-изгодно да работят в Гибралтар и да живеят в Испания.

Ние също чакаме доста на границата, но се забавляваме да наблюдаваме кацащите самолети на една от най-малките и опасни писти, които познаваме. На летището е позволено да се каца три пъти на ден, и то само от Англия. Тогава се спира движението на пешеходци и превозни средства. Когато ни идва ред, слизаме от автобуса и пресичаме пеша. Скоро след като влизаме в Гибралтар, пак сменяме превозното средство – натоварват ни в малки бусчета. Оказва се, че само те могат да се придвижват по опасните стръмни и тесни местни пътчета. Впрочем чудесно асфалтирани.

Първата ни спирка е т.нар. Европейска точка 

най-южната част на Гибралтар. На нея са построени фар и катедрала, а от 1997 г. мястото е приютило и най-голямата джамия в немюсюлманска страна, дар от Саудитска Арабия. Построена е за 5 млн. евро от арабски принц. Факт, който не ни оставя равнодушни, още повече когато забелязваме, че кръстът на старата катедрала просто липсва...