Преди 12 години написах текст със заглавие „Приятели с него? Никога!“, в който най-разпалено, едва ли не с пяна на уста, обяснявах как ама никога не мога да бъда приятел – истински приятел! – с мъж, когото съм обичала и сме се разделили. Доста се посмях, като прочетох този текст сега. Как съм се тръшкала само! „Не заслужава ли истинската любов поне истински край?“ Колко патетично! ИСТИНСКИ приятели! ИСТИНСКА любов! ИСТИНСКИ край! Лелеeee, сякаш пред църквата някой оставил е бебеeee... – както пее Азис в новия си хит „Мотел“

Преди 12 години за мен това бе въпрос на женска чест, на достойнство. Въпрос на страст. Да заменя страстта с някакво увредено, половинчато чувство? Не си позволявах дори да ми минава през ума. По-добре да спазваме дистанция. Да бъдем учтиви врагове. Някак по-уважително ми изглеждаше към любовта – страстната, сексуалната, плътската любов, която някога е живяла между нас. Хората толкова лесно се поддаваме на инерцията, че усещах как много лесно и бързо ние, които вчера сме били горди любовници, неуязвими за посредствените чувства, ще вземем да станем приятели, ще започнем да си споделяме (а започнеш ли да си споделяш всичко с някой мъж – няма връщане назад и вече наистина ставате само приятели, дори приятелки. Любовниците са мълчаливи), утре той ще ме пита дали се кефя на новата му жена и ще ми разправя как е в леглото, а после може да започнем и мачове да гледаме заедно. На какво прилича това, кажете! Не е ли форма на богохулство? Там, където преди се е издигал Тадж Махал, палатът на любовта, сега да строим някаква панелка комуналка! Не, предпочитам да си живея сред благородни руини. Така разсъждавах преди 12 години.

И бях по извратен начин щастлива да страдам, да съм наранена, да отхвърлям всякаква възможност за близост „post amortem“*, както се шегува една моя близка приятелка, тоест – постлюбовно, след като сме се разделили. Опитът и наблюденията ми показват, че обикновено когато човек, по-конкретно жена, приключи някаква връзка, има нужда от две неща – първо, от време за детокс (един месец, една година, зависи), в което просто да се откъсне физически от човека, с когото се е разделила, и след това – от екзорсист. Любовният екзорсист много прилича на религиозния, само че докато задачата на последния е да изгони дяволите, вселили се в нас, то тази на любовния екзорсист е да ви освободи от вкопчилите се във вас демони на предишната любов.

В повечето случаи най-добрият екзорсист е нова любов. Ама не насила да си я създаде човек, а просто да се остави наистина да бъде привлечен от някой друг. Изпробвано е, вярвайте, и е най-доброто, но не винаги се получава. Ако на хоризонта не се задава нова любов, обикновено се обръщаме към добра приятелка, която има опит в тези работи и много често също се оказва отличен любовен екзорсист. Може обаче в тази роля да влязат и съвсем други неща – книга, пътуване, самота, бесен купон, някакъв внезапно изсипал се дъжд, който изкарва лековитите ти сълзи... Някои казват, че и шоколадът вършел работа и уж замествал и мъже, и секс, и любов, но на мен не ми се получава. Честно казано, ако трябва да лекувам раздяла със сладка храна, определено няма да посегна към шоколад, макар да знам, че звучи много по-изискано, а ще заложа на най-прости тунквани вафли. Но вече и те не помагат, защото организмът ми е развил резистентност към тях. Лекувала съм се, лекувала съм се с такива и накрая те просто са престанали да действат.

В моя случай след като се разделих с един човек, когото много обичах, но така и нищо не се получи... Всъщност получи се, не знам защо винаги казвам, че не се е получило. Все едно ако не сме живели заедно дълго и щастливо и не смъртта, а сме се разделили, значи не се е получило. Та получи се, но просто нямаше как да го задържим по-дълго във времето. Става въпрос, че след тази раздяла, при която приложих всички от гореописаните методи за детокс и екзорсизъм и абсолютно се възстанових, и после мина доста време, през което ми се случиха и други вълнуващи неща, един ден просто се срещнахме случайно на улицата с този човек. Прегърнахме се спонтанно, поговорихме си и той: хайде утре да вечеряме. Съвсем естествено беше, без никаква друга мисъл, усетих, че е така. Уговорихме се и аз установих, че ми е суперприятно, че го виждам и още повече – че ще го видя и утре. Че ще си говорим. Дори изпитвах нетърпение да дойде това утре. И нямаше сенки от остатъчно разочарование, от остатъчно желание. Нищо. И това беше толкова ново, толкова странно за мен.