Ако сте решили да посетите Китай, най-логично е да отидете в най-големите градове, за да усетите величието на тази императорска територия. Защото Китай е величие.

Пекин – град с 22 милиона жители. Дори не можете да си представите какво означава тази цифра, докато не попаднете в делничния трафик – плътна колона автомобили в три или четири платна в едната посока, моторизирани велосипеди, мотопеди, рикши, автобуси и пешеходци. Всички, освен шофьорите, са с разноцветни маски на лицата, за да се пазят от смога. Местните толкова са свикнали да ги носят, че дори да има поредица от слънчеви дни с ясно синьо небе, пак не ги свалят. В тази градска суматоха сутрин най-любопитни са мотопедите, управлявани от майки, „доставящи“ децата си в жълти жилетки и шапки с козирки (разпознавателна униформа) до училищата и детските градини. Мотопедите и останалите участници в движението така се засичат в борбата си за предимство, че е цяло чудо как никой не умря пред очите ми. За осем дни обаче не станах свидетел на нито един инцидент.

Императорският град Между поовехтели кооперации и бедняшки магазини, работилници и места за хранене, в които никой неместен не би посмял да влезе, стигаш до старинна порта, която по нищо не подсказва, че се намираш на площад Тянанмън и пред теб всеки миг ще се разкрие Забраненият град. Градът на императори, място на власт, сила, великолепие, величие и отминала красота. Влизаш през портата и попадаш в миналото. Големият мащаб на императорския град, неговите постройки, градини, каменни скулптури и особено бронзовите лъвове, символ на Ин и Ян, на женското и мъжкото начало, на мъдростта и силата, подсказва за величието на епохите, в които този град е бил обитаван. Последният, изгонен от комунистическия режим император, е живял в Забранения град до 1911 г. За съжаление сега този град е мъртъв. Не е дори музей, защото в него са запазени само трудните за изнасяне неща. Едва ли не умишлено е оставен да навява тъга, като знак, че властта вече не е на императора, а на народа. И тъй като монетата винаги има две страни, трябва да признаем, че не бихме могли да влезем в него, ако той още беше дом на императорските фамилии. Забраненият град е бил достъпен само за тях. По централната алея са имали право да преминават единствено императорите, веднъж в живота съпругата на владетеля – по време на сватбата, и завършилите училище – също веднъж в живота, почетени, че са се изучили.

Великата китайска стена На около час и половина извън Пекин са входовете на Великата китайска стена. Отделни части от нея са строени от V в. пр. Хр. до XVII в. за защита от номадски племена. Дълга е почти 7000 км, със стръмни стълби. Още започвайки изкачването, усетих безсилие, защото колкото и да ходиш, докъде ще стигнеш? Пак до стената. Вие се по високи планински хребети, през низини, езера, реки и погледната отдалеч, напомня бодливия гръб на дракон. Когато Пекин е забулен в гъст смог, там може да свалите маските и да подишате с отворени гърди.

Храната Ако не сте ходили в Китай, със сигурност не сте яли китайска храна. Може да се каже, че има три типа места за хранене. Първо са скъпите ресторанти, където храната е сервирана красиво и е сготвена: патица по пекински с препечена хрупкава коричка, добре нарязано на малки късове чисто месо. В тези ресторанти се сервира върху маса с въртящ се кръг в средата, върху който се поставят поне 10 блюда. Въртиш, сипваш и опитваш. Почти всичко е добре оваляно в сосове с люти червени чушки. Салатите са от водорасли, различни видове гъби, бамбук, лотос. Лотосът е по-безвкусен и от тофуто, което е толкова разнообразно по видове (или поне по форма) и начини на приготвяне, че все се надяваш добре изглеждащото нещо в съседната чиния да е вкусно, а то отново се оказва тофу. Каквото и да му слагат, да го пържат, варят, панират, все едно – остава си безвкусно. Най-пресните и примамливи ястия са от риба и морски дарове. Традиционна е рибата дракон, сервирана цяла. Още усещам невероятния вкус на малки риби балон в доматен сос, на раци и скариди. Изключение от добрия аромат и вкус прави само сушено-пушената медуза. Хем солено, хем жилаво, хем миризливо.

На китайците идеята за десерти им е чужда. Няма нищо подобно на тортичка, паста, шоколадов крем. Поднасяни като десерти са бели, меки като дунапрен варени топки от оризово брашно с пълнеж от крем, който трябва да играе роля на конфитюр. И не са сладки, за разлика от супите – хладки желирани течности. Любимата ми беше рядко желе с бели гъби и круши и имаше вкус на затоплен компот. И все пак храната е сервирана със стил и вкусна. И не много скъпа, между 20 и 40 евро на човек.

Вторият тип места за хранене са по улиците, изглеждат мърляво и трудно се влиза в помещенията. Често в тях има само мъже, особено вечер. Храната – люта! По-типични от ориза със зеленчуци са само разновидностите на нудъли. Китайската бира е хубава, а оризовата ракия – силна и неароматна. Просто изгаря. Заедно с храната задължително се сервира чай. Толкова зелен чай в живота си едва ли ще изпиете. Пие се без подсладител. Няма захар, няма мед. Храната по тези места излиза не повече от 5 до 10 евро на човек.