Може би сте чели вече това, което ще споделя с вас по-долу. А може би – не. Няма значение, защото аз самата някои неща ги чета дори повече от няколко пъти, докато усетя, че искам да започна да действам. Да, действие. Защото това не е моята конфронтация или несъгласие с нещо, което се е случило в интернет пространството. Това е моето действие, провокирано от Предизвикателството с черно-белите снимки… И в този смисъл пак ще кажа – всичко се случва за добро. Наистина всичко. Просто трябва да видим знаците, да си вземем уроците и да продължим напред. А опитът, който придобиваме, оцелявайки в различни ситуации, трябва да бъде градивен. Той не трябва да ни идентифицира като оцелели, а трябва да ни надгради като личности, като професионалисти, като Човеци. И да споделиш опита не е просто акт на показност. Да споделяш опит е много интимен акт – истински, разтърсващ и ужасно лечебен. За самите споделящи даже повече. Да кажеш: „Аз имам Рак“, „Аз имам Множествена склероза“, „Аз имам ….“ не е лесно, но повярвайте - помага. Много. Първо на този, който споделя. И после на този, който все още не може да го направи.

КАКВО ЩЕ НАПРАВЯ, АКО УТРЕ ТОВА СЕ СЛУЧИ С МЕН?

Ракът на гърдата (и не само този вид рак, и не само тази диагноза) не е просто една розова или какъвто там повелява цвят панделка, не е поход с розови обувки на токчета, не е маратон, който завършва с пускане на розови балони, не е фланелки с надписи “за борба с рака”, не е билборд рекламна кампания с известни хора, не е публикуване на черно-бели снимки на красиви жени…

Да кажеш, че си съпричастен не е изобщо достатъчно и не помага на никой. Да кажеш, че си съпричастен означава да извършиш смислени действия в посока, която ще помогне да се разреши проблем, човешки казус, случка – лична или на някой друг. И няма нищо смислено в изброените по-горе актове на съпричастност, освен ако те не провокират истински действия, решения, промени.

Смислено е, когато се учим от нещата, които ни се случват на нас или на хората около нас. Когато не крием глави в пясъка и не чукаме притеснено “на дърво”, шепнейки тихо “да не чуе дявола” или “да не дава Господ”. Смислено е, когато живеем така, че да не се довеждаме до миг, в който медицината ни съобщава някоя “страшна” диагноза. Смислено е, когато учим децата си на това да разбират телата си, да се хранят добре, да правят неща, които ги правят щастливи, да бъдат добри…

Но за да ги научим тях, трябва първо да научим себе си. Или да се учим заедно.

Как?

Като погледнем реалността в очите. Когато спрем да се страхуваме. Когато приемем случващото се с нас не като наказание или лош късмет, а като закономерно последствие от всичко, което сме позволили и позволяваме да се случва на душите и телата ни. И изходите са два – или се хващаш в ръце, анализираш живота си и започваш действия в посока промяна, или се оставяш на хода на случката, проблема, диагнозата и на това някой друг да решава вместо теб как да продължиш.

Възхищавам се и благодаря на всички, които въпреки това, което са преживели, не се страхуват. Които са приели себе си и това, което им се случва и без страх са готови да го споделят с другите. Които отиват отвъд възможното или по-скоро отвъд това, което ни е насадено за нормално възможно. Защото те са нашият урок. Това, което ни се случва днес, е урок. Ракът е урок. Всяка една диагноза е урок. И знак.

Сега, дами, застанете пред някоя от тези снимки и си представете, че това може и да е вашето тяло. Мъжете също.

Готови ли сте? Не. Никой не е готов. И никой не е застрахован.

Мисля, че за да има смисъл това, което се върти днес в мрежата, е добре не да публикувате прекрасна черно-бяла фотография извадена от архива, а точно там, в собствените си архиви, вътре във вас, да погледнете дали няма някое семенце страх, което бавно, но сигурно покълва; някой скрит “скелет”, който е готов да скочи и да ви стисне за гушата; сортирани надлежно преглътнати обиди и недадени прошки, поети вини… От там започнете. Вадете, анализирайте и се освобождавайте.

Ракът на гърдата не е Розова панделка, която да сложите на ревера си. Погледнете пак снимките. Те са част от провокативния фотографски проект “The SCAR Project” на фотографа David Jay. И този проект излиза извън рамката на диагнозата. Той ни учи. Учи ни да бъдем истински. И в болката, и в красотата, и в радостта, и в тъгата. Да бъдем съпричастни. И предизвикани.

Вземете днес урока си по приемане на реалността. Такава каквато е. Тук и сега. И после си изградете стратегия: “Какво ще направя, ако утре това се случи с мен?” Предварително взетите решения винаги помагат.

Не се оставяйте да бъдете предизвикани. Бъдете вие предизвикателство. Така аз приемам предизвикателството.

П.С. Снимките, които ме разтърсиха още преди много време, са един много интимен акт на споделяне на всички жени, които са дали съгласието си да застанат пред обектива. И затова аз ги споделих с вас.

За тези, които са стигнали до тук в четенето ще разкажа още нещо. За да не се чувстват съвсем прецакани, че са отделили отново време да ми четат мнението. Та, историята, която искам да споделя с вас, е следната:

Преди, може би повече от 10 години, списание EVA и аз като негов арт директор бяхме ангажирани да направим фотосесия, подкрепяща поредната кампания за Рака на гърдата. Тогава аз предложих един проект, който трябваше да бъде заснет с известни българки, които пред голите си, снимани до кръста тела, държат снимка, точно там пред гърдите, която е извадена от медицинските архиви - на белези, липсващи или деформирани гърди – една истинска и реална част от телата на жени, претърпели тази радикална и тежка телесна и душевна интервенция. Идеята ми беше да внушим на хората, на жените, че това наистина е реалността. Че това се случва. Че трябва да мислиш предварително. Че трябва да погледнеш най-големия си страх в очите, ако искаш ти да си победител накрая. Както и да е. Не се осъществи идеята. Не бяха готови хората. Даже получих заплаха за съд, ако осъществя тази идея. Доводите и обвиненията бяха: „Не съм разбирала как се чувстват тези жени, колко време им трябвало изобщо да се осмелят да се погледнат в огледалото, какви страшни травми съм щяла да им нанеса…“ Не го направих. Не защото се притесних от заплахата за съд, а защото се опитах да вляза в обувките на жените, които вече бяха в схватка с тази диагноза.

Мина време. След около 2-3 години диагностицираха мен с Множествена склероза. Започна моята битка. И тогава разбрах, че най-трудното е да приемеш себе си такъв, какъвто си и да продължиш. А моментът, в който приех себе си напълно беше точно, когато вече не остана човек, който да не знае за моята диагноза и малките успехи и прозрения, до които бях стигнала. Започнах да споделям. Без лъжи. Без задни помисли. Без да скривам нищо. И тогава започна моето истинско лечение. А защо го направих ли? Защото, както и тогава, когато исках да покажем на жените истинското лице на рака на гърдата, аз вярвам, че за да започнеш да действаш, трябва нещо да те „удари“ отзад. Трябва да се събудиш поглеждайки без страх най-големия си страх.

Ето затова публикувах тези снимки, затова преди 10 години исках да осъществя онзи проект, затова преди година и половина седнах в инвалидна количка и предизвиках още хора да го направят. Заради най-големия си враг – страхът. Този страх, който разболява. А сигурно знаете, че да спиш с враг не води до нищо добро. Така че застанете пред огледалото и се харесайте. Ако вие наистина харесвате себе си, няма как и другите да не ви харесват. И спете спокойно. Страхът не харесва хора, които го гледат в очите. Бяга, изчезва, стопява се. И му се усмихвайте.

Бъдете усмихнати!