Сега ще ви издам една тайна. Снежина може всичко. Кара ски като треньор, плува като риба, боядисва стени, свири на пиано, готви вкусно, дори има книжка за каране на трактор! Въображението й е безкрайно. Когато я гледаш, знаеш, че точно това е Настася Филиповна от „Идиот“, или Маша от „Три сестри“ на Чехов, или Маркиз дьо Сад и не би могло да бъде друго. Снежина е бижу.

С нея се запознах, когато снимахме заедно „Подгряване на вчерашния обед“ на Костадин Бонев. Това беше първата ми роля в киното. Станахме близки обаче много по-късно, когато отново ни събра филм – „Потъването на Созопол“, също на Костадин Бонев. Беше дошла с двете си момчета, които винаги преливат от енергия и не е лесно да ги имаш до себе си. Напомни ми онези специални холивудски звезди, които пътуват с децата си, доказвайки на света, че жената е по-съвършеното създание.

След снимки танцувахме или стояхме загледани в камината „При Димо“ във Варвара. Целият екип се бяхме събрали готини хора. Когато се прибирахме към София със Снежето след последния снимачен ден, си говорихме, че това, което ни се е случило, е едно безвремие. Каза ми „от утре пак ставам машина“. Тогава за първи път долових умората й. Тя може да обгрижва двете си момчета, да ръководи целия департамент в НБУ и да играе всяка вечер в театъра. Само тя си знае колко й струва това, но отстрани всичко изглежда безкрайно лесно.

Никога не повишава тон, а преминава през проблемите с деликатна сила както само истинските жени умеят. Гледайте я отново и отново. И ако още не сте я гледали, в което се съмнявам, го направете още днес, защото губите.

Снеже, вчера те гледах  в „Каквато ти ме искаш“ (постановка на Теди Москов по Луиджи Пирандело в Народния театър – б.р.). Невъзможен текст, невъзможна роля. Не съм гледала подобно нещо досега. Изключително представление! Как работихте с Теди?

Изгледахме много италиански филми, беше си почти курс по кинознание. Теди изпитва истински сантимент към Италия и културата й и това си личи в спектакъла. През годините съм гледала негови спектакли и съм си мислила, че съм много далече от този тип театър, но в репетициите се оказа, че говорим на един театрален език.  Преди две години го поканих да работи със студентите в НБУ, а аз бях нещо като продуцент на проекта. Може би в този период той ме опозна и в крайна сметка се срещнахме на сцената.

„Нашият“ филм „Потъването на Созопол“ излезе по кината. Какво си спомняш от снимките?

Помня нощните пътувания до терена на снимките, понеже спяхме във Варвара. Пътят ни минаваше през горите на резерват Ропотамо и се разминавахме с глигани и сърни. Помня миризливките в стаята. (Смее се.) И онези отровните, като стоножки... Още докато пътуваш, усещаш, че отиваш на диво място, каквото нашето Черноморие през лятото очевидно не е, но в този сезон става съвсем различно. Много красива есен.
Когато си тръгвахме от Созопол след снимките, ти ми каза: „Биби, това, което ни се случи, беше някакво безвремие. От утре пак ставам машина“. Чувстваш ли се машина?
Даже така ме наричат в университета. Снежина-машина.

Не успя да дойдеш във Варна за наградата (която Снежина получи за ролята си в „Потъването“ на фестивала „Златна роза“ - б.а.) заради едно пиано...

Пиано за малкия ми син Никола, което трябваше да пристигне, а точно този ден цяла София беше блокирана, то закъсня и аз не успях да замина... Мисля, че пианото е по-важно от наградата. (Смее се.) Но бях приятно изненадана, че взех награда на фестивала „Златна роза“.

Какво е отношението ти към наградите, ти си номинирана за Аскеер за ролята в „Каквато ти ме искаш“?

Има нещо гнило в тях по принцип. Силна субективност и зависимост от вторични неща. Невинаги най-добрите постижения стават обект на номинация или награда. Но кой е казал, че животът трябва да е справедлив… В случая с Аскеер смея да се надявам, че не е така. Наистина изпитвам удовлетворение от работата си, а аз съм доста самокритична.

Има ли роли, за които, не умишлено, но впоследствие си си давала сметка, че си ги попретупала, така да се каже?

Със сигурност. Просто ролята те е заварила в лош момент, не си имал сили или талант, компанията не е била подходяща. Но още нещо за наградите искам да кажа. Когато си бил номиниран и незаслужено не вземеш награда, тогава получаваш най-добрата обратна връзка от колеги. Това са били едни от най-хубавите ми празници. Всички идват и ти изказват „съболезнования“, случва се един общ катарзис срещу „несправедливостта“. А като вземеш награда, си я слагаш на рафта и…

Имала ли си усещането, че в България има таван, и като стигнеш този таван, няма да има какво да правиш?

Имала съм много моменти на нихилизъм. Тук е клаустрофобично тясно. Трябва да се пътува и да се гледа какво правят артистите по света. Но истинското пътуване е навътре в себе си. Това е безкрайният път. Ние не подозираме колко знание и опит е закодиран в нас. Наше задължение е да го отключваме. Талантът е даден за това.

За спектакъла „Идиот 2012“ знам, че е трябвало да опресниш уменията си на пианото, но до последно си се притеснявала, че ще объркаш нещо...

Аз като дете свирех на пиано в продължение на 5 години. И след повече от 30 години реших да се върна към това. Сега, когато малкият ми син влезе в Музикалното...

...с шестица, нали?

Да, с шестица. Не е било случайно това, че навремето съм взела няколко урока по пиано. Защото синът ми има нужда от помощ всеки ден.

Като заговорихме за децата. Никола се катери по касата на вратата у вас досущ като Маугли (смеем се и двете), а Иван на снимките във Варвара на петата минута се оказа в морето, в ледената вода. Страхуваш ли се за тях?

Страхувам се за бъдещето, за големи неща, които касаят целия им житейски път, и, да, не се страхувам да ги пусна да обиколят един язовир сами, с приятелчета.