Преди време случайността ме срещна с една много красива жена. Тя имаше малък магазин за бижута на „Витоша“. Правеше ги сама – едри, забележими, силни. Самата тя носеше такива обеци, гривни, колиета – смело комбиниране на материи и цветове, но винаги стилно съчетани с дрехата и настроението й. Разказваше ми как импровизира в изработката им и как ги предпочита пред... диамантените бижута. Защото са винаги различни, а тя обича разнообразието и предизвикателствата. Такъв – превратен и щур – е бил целият й живот, който Теодора се съгласи да ми разкаже

Започнахме, после тя си замина в САЩ, където живее, после затвори и магазина си в София. Така и не завършихме разговора, въпреки че неколкократно я подсещах с мейли. Въпреки всичко обаче имам съгласието й да публикувам краткия вариант на нейната житейска история. Защото тя е историята на времето, в което сме живели и продължаваме да живеем всички от поколението на прехода. И макар да звучи като история на късмета, тя е малко тъжна. Може би като всяка искрено споделена женска съдба...        

Дъщеря на невъзвращенец

Тягостното детство и юношество Теодора Груева дължи на баща си. Настоящето си на българка, успяла в САЩ, също дължи на него. Донякъде поне. Защото първите си стъпки зад океана направила с парите, присъдени й като обезщетение за смъртта на баща й във филаделфийското метро.

Била и си останала единствена дъщеря на родителите си. Баща й избягал на Запад, когато била на 11 години. Отишъл уж на гости на близки на семейството в Австрия и никога повече нито се завърнал, нито се обадил. Оставил вкъщи един куфар и предупредил майка й да не го отваря, докато не се върне. Да се върне, да се върне, ама една вечер тя се върнала разплакана от пощата, откъдето звъняла на семейството във Виена.

Взела една тесла и разбила куфара. Вътре имало картичка до Теодора, на нея пишело нещо от сорта на „никога няма да спра да мисля за теб, винаги можеш да разчиташ на моята подкрепа“, дрън-дрън. Майка й си загубила гласа, като я прочела, а на Теодора й светнало, че баща й ги е оставил. Завинаги. И се започнала една, не е за разказване, пък и разказана, едва ли ще бъде разбрана от младите хора сега.

Съпруга и дъщеря на невъзвращенец – всички врати са затворени за тях. Всеки може да злоупотребява както си иска, те не могат гък да кажат. Майката на Теодора била красавица, след която мъжете се обръщали по улиците, а колите спирали да й предложат услугите си. Висока над 1,80, със снежнобяла кожа, руси коси, зеленоока. Загубила подкрепата на мъжа си, тя трябвало да оцелява сама, а и да осигури бъдещето на детето си.

Започнала да си търси допълнителна работа, за да компенсира малката единствена заплата у дома. Известно време лепила иконки надомно, докато не я надушили, че извършва нелегална антидържавна дейност. Сетне започнала да шие – била сръчна и имала страхотен усет. Постепенно завъртяла добра клиентела – манекенки, балерини, дори сценични костюми поръчвали при нея. И преди да й конфискуват старата машина, че шиела незаконно, веднъж изпратила Теодора да занесе няколко готови рокли на клиентка, известна с това, че е любовница на тогавашния управител на хотел „Морени“ на Витоша.

14-годишната Теди вече хващала око – била доста висока и развита за възрастта си, тренирала баскетбол. Та взела тя роклите и ги занесла на въпросната леля Данче, която също била управителка на заведение в София. Прибрала парите за готовите дрехи и си отишла. Още същата вечер Данчето се появила и поискала да заведе Теодора на някакво празненство при приятеля си на Витоша. Гарантирала, че отговаря за нея и ще я върне лично здрава и читава.

На Теди й се ходело, но майка й имала твърде много притеснения, свързани с възрастта й, с привлекателността й, с безпомощността им. Склонила пред увещанията на дългогодишната си клиентка и в края на краищата я пуснала.

Сама със сина на Първия

Качили Теодора във вишневочервено беемве с непознат шофьор, Данчето пътувала отделно с нейната си кола. За 12 минути непознатият взел разстоянието от Подуяне до „Морени“-те, на Теди й станало лошо. Прекарала вечерта, зазяпана в екрана на телевизора – въртели касетка с концертни записи на Тина Търнър, а тя така я харесвала и така искала да танцува като нея!

Някъде към 1 след полунощ пак същото беемве я натоварило да я прибира вкъщи. Но заедно с Данчето и любовника й се озовала в огромен непознат апартамент в района на Докторската градина. И докато Теди разбере какво става, последните двама изчезнали и тя се озовала заключена сама с непознатия тогава за нея Владимир Живков. Спасило я само това, че бил пиян и опитите му да я повали в леглото били несръчни, а тя се съпротивлявала с всичката ярост на девственица спортистка.

Успяла да се измъкне чак сутринта, когато в апартамента на вече заспалия социалистически плейбой влязла със свой ключ прислужница. А портиерът, когато я видял да излиза с разпокъсани дрехи, уплашена и разплакана, вметнал язвително: „И да не вземеш сега да се оплакваш...“

Майката на Теодора я посрещнала, обляна в сълзи. Попитала я „Много ли те болеше“, имайки предвид едно-единствено нещо. Което за радост не се било случило. Но продължило да грози двете самотни жени, близки на предател на родината.

„Не мога да ти разкажа всички гадости, които съм преживяла. Седем години минаха в непрекъснат тормоз. Остави, че парите не ни стигаха – покривът на блока протече и съм спала с леген, защото точно върху мен капеше, ами непрекъснато бях на ръба да се хързулна в пропастта, от която връщане назад не зная дали има. Исках да продължа с баскетбола – не ме пускаха да пътувам на турнири в чужбина заради татко. Исках да уча, кандидатствах в икономическия, отхвърлиха ме, приеха момиче със същия бал, но с надеждни родители.

Когато се опитвах да си намеря работа, искаха ме най-напред в леглото си разни директори. До 25-ата ми година ми се лепяха непрекъснато много по-възрастни от мен мъже. За такъв се и омъжих – 10 години по-голям. Но беше любов.“