Мира и Иво от Варна, на 38 години, ни показват, че е възможно, ако сбъднеш мечтата си за щастие извън консуматорския свят. С тях пътува дъщеря им Мая, на 11 г., а 17-годишният им син Виктор след година плаване се е върнал на сушата. Но зад осъществената им мечта има дълга история.

EVA се свърза с тях чрез фейсбук, за да зададе въпросите, които вълнуват всяко свободолюбиво сърце. Пътувайки между Антилите и Бахамите, Мира успя да ни отговори.  

Кога започна номадският ви живот?

Още като се срещнахме с Иво (бяхме на 17 години), се оказа, че и двамата сме неизлечими пътешественици. Обикаляхме из България на стоп, с велосипеди, пеша, с влакове и в един момент започнахме да се опитваме да получим чуждо гражданство, за да видим света. По онова време като българи имахме нужда от визи почти за навсякъде.

Първо пробвахме да емигрираме в Австралия (на 21 години). Заминахме за Сингапур, 1998 г., със сина ни Виктор на 9 месеца. Там си направихме визи за Папуа Нова Гвинеа с идеята оттам да прекосим в Австралия и да кандидатстваме за бежанци. Но изобщо не можахме да се качим в самолета, тъй като нямахме австралийски транзитни визи. Върнахме се обратно в България след 2 месеца в Сингапур.

После заминахме за Мексико през 2000 г. (на 23 години). Прекосихме границата и влязохме нелегално в Америка. Преплувахме река Рио Гранде посред нощ с 2-годишния ни син, увит в найлонова торба. Но още същата нощ ни арестуваха.

Започнахме дело за бежанци в Ню Йорк и след 7 месеца чакане да се явим в съда и живот в невероятна мизерия и глад, без право на работа, без социални помощи, датата на делото беше отложена. И взехме автобуса за Канада, 2001 г. Там ни настаниха в дом за бежанци за месец. После си наехме квартира в Монреал с право на работа, училище, помощи и осигуровки. 2003-а спечелихме делото, 2009-а получихме гражданство и паспорти!

Какво работехте в Монреал?

Иво веднага си намери работа, която беше много тежка, на открито дори и през зимата, но плащаха добре - да ремонтира счупени дървени палети. Останалите работници - пияници, мързеливци, не си даваха зор. Иво, като се появи, започна да ремонтира 10-20 пъти повече от другите и се наложи да му плащат много повече отколкото на останалите. Но с цената на артрит на ръцете и кръв от носа вечер. Така успяхме да си купим къща в покрайнините на Монреал и започнахме да я изплащаме полека-лека.

Кога отново тръгнахте на път?

Иво започна работа като шофьор на камиони на дълги разстояния през 2003-а и аз го придружавах с децата. Превозвахме стоки между Канада и САЩ и имахме възможността да разгледаме едни от най-красивите места в двете държави – каньони, плажове, гори, планини. Мая тогава беше бебенце с памперси.

В камиона има 2 големи легла едно над друго, хладилник, микровълнова и телевизорче. Като малка къщичка е. В Америка и Канада на всеки няколко километра по главните магистрали има т.нар. „рестерии“, където се почива и можеш да вземеш душ, да изпереш, да купиш храна.

Когато и аз започнах да карам камиона, някъде през 2008-а, майка ми дойде от България да стои с Виктор, който вече ходеше на училище. През 2009-а започнах да следвам фотография и испанска филология в университета „Конкордия“ в Монреал и карах камиона само през летните ваканции, заедно с децата. Постепенно спестихме пари и си изплатихме къщата.

Един ден се запознахме с Митко Попа, българин в Канада, чиято мечта беше да плава из моретата с платноходка, свободен. Той ни „зарази“ и започнахме да проучваме идеята още през 2006 г. През 2009 г. моят татко, Ангел Ненчев, който цял живот е работел като моряк на кораби, загина при злополука на 56 г.

Осъзнахме, че животът е много кратък и крехък и трябва да се изживее пълноценно. Въпреки че ни беше страх да захвърлим всичко и да се впуснем в подобна „лудост“, решихме, че не го ли направим, ще съжаляваме. През 2013 г. продадохме къщата, колата, мебелите, напуснахме работа и училище и с парите си купихме лодката.

Трудно ли се раздели с притежанията си и за какво най-много тъгува?

Когато продадохме къщата, се почувствах сякаш някой мина и с един замах ни развали мандалата, която така старателно правехме в продължение на 10 години. Особено ми беше мъчно за пианото – старо, очукано класическо пиано, с много хубав звук. След 2 години на лодката се оказа, че и на Мая й липсва, и за Коледа пожела да й купим едно малко електрическо пиано.

Виж, написах какво почувствах тогава в блога ни thelifenomadik.com. (от блога със съкращения: „Напускаме къщата си завинаги. Къщата, в която преди четири години поставихме два камъка, намерени в двата края на континента: единия с перфектен овал като яйце на динозавър от плаж до Халифакс и другия – черно-червен, изхвърлен от търбуха на подземния свят, който намерихме в Калифорния. Къщата, в която Мая се роди преди девет години.

Къщата, в която баща ми дойде след толкова много години и остана за една нощ. Тя вече не е нашата къща. Други хора ще вечерят на нашата маса тази вечер. Деца, които не съм срещала, ще седят на нашия диван и ще гледат филм на телевизора ни. Мъж и жена, родени в Алжир, ще правят любов в нашето легло тази нощ и следващата. Отсега нататък ще живеем на лодка, а лодката ще бъде нашата нова мандала.“)

Как избрахте лодката и какви екстри въведохте?

Изчетохме куп книги и статии в интернет, форуми, списания. Търсехме еднокорпусна лодка с определен размер, с една мачта, с определена дълбочина на газене, 3 отделни каюти, направена здрава и тежка за презокеанско плаване, построена между 1980 и 1990 г. Разполагахме с определен бюджет. Но един ден срещнахме човек, който ни отвори очите. Изслуша ни и каза: „Катамаран е оптимален вариант за вас, семейство с деца, няма да плавате в опасни води и по-голямата част от времето ще сте на котва“.

Катамараните са по-обширни и по-удобни за живеене. Така се спряхме на модела Robertson&Caine Leopard, 2001 г., 38 фута. Още в началото инсталирахме машина, която превръща солената вода в сладка, и слънчевите панели, инвестиция, която ни позволява да живеем, без да плащаме сметки за ток и вода.

Имахте ли опит в мореплаването преди това?

Не, научихме се дa плаваме постепенно и имаме да учим още много за ветроходството и мореплаването. Но ние всъщност не живеем в океана, а край бреговете на райски острови – край Централна Америка, Бахамите и Карибите. Плаваме само 5-10% от времето. През по-голямата част сме на котва в някоя лагуна или заливче.

Откъде тръгнахте и как избрахте първия си маршрут?

Тръгнахме цялото семейство от Канада с една стара, доста подозрителна каравана, която си купихме много евтино с цел да обикаляме из цялото Източно крайбрежие на САЩ, от марина на марина, в търсене на „перфектната лодка“.

Отне ни 6 месеца, които сами по себе си са много интересна одисея, преди да намерим „Фата Моргана“ в най-южната част на Флорида – Кий Уест. Там продадохме караваната и си купихме лодката. Обясниха ни, че през сезона на ураганите трябва да бягаме на юг в някоя „ураганна дупка“, където е безопасно. Затова се отправихме към Гватемала и езерото Изабал - Рио Дулсе. На път за там минахме през Куба и Мексико.

Кое беше най-страшното и най-опасното ви преживяване?

На връщане от Гватемала, между Мексико и Куба, след само 2 месеца плаване, от които имахме само няколко дни в морето, се сблъскахме с буря. Изкарахме си акъла, лошото време ни настигна като побеснял звяр, връхлетя ни и ни наказа. Основен урок, научен по трудния начин.

Как финансово осъществявате мечтата си за „вечна ваканция“?

След като си купихме лодката, разходите ни бяха огромни – имаше толкова много неща за ремонтиране и инсталиране. Нови електроники, тоалетни, въжета, какво ли не. Но след като всичко си дойде на мястото, почти не харчим пари за нищо. Имаме си хранителни запаси, които купуваме от най-евтините места, сами си готвим, печем хляб, ловим риба. Не пускаме моторите на лодката изобщо – вдигаме и пускаме котва на платна. Пестим дори от публичните перални и си перем дрехите на ръка на лодката. Пестим от автобусни билети – когато сме някъде на земя, се придвижваме на автостоп или пеша.  

Получаваме дарения „за бира и сладолед“ от читателите на блога ни. Имаме бутонче за дарения и бяхме изненадани колко много хора, предимно нашенци в България и в чужбина, ни пращат по 5, 10, 20, дори 50 и 100$! Това са хора, които следят нашето пътуване и ни се радват, подкрепят и одобряват, а това означава много за нас.