Да се храниш, без да виждаш какво има в чинията ти – та нали първо се храниш с очи, преди да опиташ съдържанието й? Какво можеш да научиш от ядене в пълна тъмнина? Що за предизвикателство е това?

Нахлузваме копринено-кадифени наочници, от тези с ластиците, които си слагаме например в самолета, като искаме да се изолираме и да поспим. (Накрая, сваляйки моята, виждам, че на нея пише Are you dreaming?) Всъщност свеждайки поглед надолу, мога да виждам краката си. Но в залата на ресторанта е твърде тъмно – няколко чаени свещички на бара са единственият източник на светлина. Значи ще играем честно докрай – на тъмно с превързани очи няма как да хитруваме.

Посрещнати сме от сервитьорите, оказва се, че за всяка маса има по един. Нашият ме хваща за ръка и ми обяснява, че с другата трябва да хвана господина, т.е. мъжа ми. Така като Самуилови войници несигурно тръгваме към масата, влачейки нозе. Момчето настанява първо мен, придърпвайки стола, после прави същото с мъжа ми. Внимателно поставя ръката ми върху салфетката и водната чаша. Честно казано, очаквах, че няма да има стъкло и порцелан, а някакви метални съдове. Че аз като гледам, съм несръчна, камо ли като съм потопена в тъмнина.

Всъщност знаете ли кое е първото, което се случва, като ви вържат очите? Започвате да говорите по-високо. Отначало мислех, че за да преодолее леката неловкост на ситуацията, мъжът ми започна да вика, но после се усетих, че и аз повишавам глас, да не говорим, че през цялото време нашият разговор се конкурираше по децибели с този на съседната маса. Но нямаше как да се обърна и да изшъткам в тъмното, както бих направила в киното. Само на своя съпруг си позволих да обърна внимание да отложи викането за вкъщи. И така се превърнахме в най-тихата двойка в ресторанта, от чийто първи етаж се чуваше крякане като от кокошарник и залпове от смях.

И как иначе при такова изпитание! Опипом търсиш ръбовете на чинията, за която си предупреден, че е квадратна. В нея – три чаши с масивно дъно. Препоръката е да започнеш отляво надясно със супите. Отпивам от първата – нежна субстанция с леко сладникав вкус и аромат. Споглеждам се мислено с мъжа си, който казва „пащърнак“. (Накрая на вечерта се оказва, че сме яли, по-точно пили, крем супа от моркови.) Бързам да докопам втората чаша. Категорично червено цвекло, няма как да сбъркам лекия землист оттенък на червената му същност.

В зъбите ми е прашинка черен пипер и не мога да разбера дали е от предишната, или от сегашната крем супа. Може би не е хубаво да ги редувам, а да ги пробвам като на винена дегустация, след всяка да изплаквам вкуса си с глътка вода. Третата супа е с плътен гъбен вкус и лек нюанс от препържено брашно, хм, ще го кажа на готвачите. С което смятам и да блесна като познавач на изисканото гурме – такава е и претенцията на тази специална вечеря, четиристепенно гурме меню. С дребната подробност, че липсват прибори. Гурме с ръце, много ориенталско. Дори и много изтънчени хора в Ливан и Сирия чупят щедри парчета от техните безквасни тънки питки и с набързо завъртeните фунийки гребат от мезетата или прихващат малки късове месо.   

Ръцете си тази вечер използваме и за да дадем знак, че сме приключили и е ред да ни сервират предястието. Не би ли трябвало да е така и без да сме „слепи“ и обект на специално отношение в ресторанта? Само да повдигнем ръка и сервитьорът да дотича до масата ни, а не да се прави, че не ни забелязва. Нали ходенето на ресторант е не само да хапнеш и да пийнеш, а да преживееш миг, да се почувстваш специален в специална обстановка, със специална храна и специално обгрижване.

В случая комуникацията със сервитьорите ни е перфектна – момчето пъргаво раздига чиниите ни, долива ни вода в чашите и пита какво ще пием с вечерята. Решавам, че чаша бяло вино всякак ще пасне. Мъжът ми пък залага на червено, испанско. За да си кажем наздраве, търсим ръцете си през масата. Едва след като си ги напипваме, протягаме чашите тях и звън! – получава се.

Пипам чинията с форма на ладия, в която са подредени предястията, предполагам красиво. Гатанки в коктейлни пластмасови лъжички. Тънко остъргана лента от тиквичка (дали пък не е краставица?), в която е завита млечно-сиренена плънка. Панирани рибни филенца, надявам се да не е пангасиус, тази дълбоко (за)мразена твар от другия край на света.

Третото гурменце е птиче месце, желирано, ама дали е от пуешки гърди, или от най-просто пиле... Може пък да е гълъб, като в най-изисканите френски ресторанти. Важното е, че много си ходи със студеното бяло винце, наздраве на теб, който си отсреща! Странно е, че не мога да погледна в очите ти, докато вдигам чашата си. Мога да те докосна – на излизане от ресторанта видях една двойка, която вечеряше, преплела пръстите на свободните ръце. Защото храненето без прибори така или иначе оставя едната ти ръка свободна за контакта, който иначе можеш да правиш с очи.

Другата вече е насочена от сервитьора към лъжицата, с която ще трябва да хапнем основното ястие. Паста, дами и господа! Къси макарони, които подлежат на загребване с лъжица, макар че мъжът ми през смях обявява броя на празните курсове, които е направил. Питам го дали е уцелил скаридка, а той ми говори за някакви пипала. Ясно, ядем паста с морски дарове. Говорим си какво ли е да не виждаш по рождение и да ядеш неща, които не би могъл да докоснеш, за да опознаеш – например октопод.  

С десерта положението е по-ясно и от слънчев ден – той така или иначе предизвиква притваряне на очите, толкова използвано в рекламите на бисквити, които далеч не са гурме наслади. Така че си го хапваме без никакви угризения на здравословната съвест. Сочна пастичка с желиран крем, топче от бял шоколад с кокос и тъмно шоколадово отмъщение с пикантен добавен вкус. Кардамон? Индийско орехче? Бадем?  

Кой да предположи, че е имало и хрян! Чак накрая ни го съобщава усмихната сладкарка, когато се сбогуваме с гъмжилото в кухнята на ресторант „Таланти“ на Кулинарната академия. И в отговор на въпроса Are you dreaming? отговорям: No, I’m feeling, благодаря за възможността.